Братството на камъка

— В такъв случай ви предлагам друго. Орденът на Цистерианците. Вторият най-аскетичен орден в църквата. Ще живеете в манастир, откъснат от света. Ще работите до изтощение по цял ден, ще обработвате земята на манастира, например. Няма да говорите. Но ще работите и ще се молите заедно с останалите. А ако решите, че ви е много трудно да водите такъв живот, можете да напуснете и да се върнете по-късно. Предимството е, че все пак съществува възможността, която позволява да премислите и претеглите всичко и да промените решението си.

Дру мълчеше и чакаше.

— Боже господи, защо сте толкова упорит? — отец Хафър запали още една цигара. — Опитвам се да ви накарам да разберете. В разцвета на живота да молите да ви приемат в най-суровия орден на Църквата! Картузианският! Няма нищо по-крайно. Пълно отрицание на всякакви контакти с околните, с обществото. Отшелничество. Остатъкът от живота ви ще премине в една килия, сам. Ще се молите непрекъснато с изключение на времето за почивка. Трябва да се откажете от всичко. И да заживеете в абсолютна самота.

Той облече грубата власеница, която дразнеше кожата му. Понякога това усещане му беше приятно, защото му носеше някакви емоции, караше го да се вълнува. Когато започнеше да го обхваща това чувство, той с всички сили се стремеше да го потисне. Молеше се пламенно, а понякога се самобичуваше с въженцето за скачане, като заглушаваше стенанията си.

Не си тук за удоволствия. Дойде за изкупление. За да останеш сам.

Над власеницата облече бяла дреха, върху нея бял презраменник и накрая бяла шапка. В редките случаи, когато трябваше да изтърпява общите църковни ритуали — едно доста неприятно задължение, според него, предназначено да изпита твърдостта му, той обличаше и едно широко монашеско расо с качулка, която криеше лицето му и му позволяваше да се чувства невидим.

— Няма нужда да бързаме толкова — каза отец Хафър, като се насили да се усмихне. — Да си починем за миг. Спорът може би е полезен за разума, но не и за тялото. Мога ли да ви предложа нещо освежително? — Отецът остави цигарата си в пепелника, отвори шкафа и извади оттам гарафа с блестяща зелена течност. — Чаша Шартрьоз?

— Не, благодаря.

— Не ви ли харесва?

— Никога не съм го опитвал.

— Ето сега имате тази възможност.

— Аз не пия.

Отец Хафър присви очи.

— Наистина ли? Може би е слабост, от която искате да се предпазите?

— Никога не съм се изкушавал. В моята работа не можех да си го позволя.

— И каква беше тази работа?

Дру не отговори.

Отец Хафър го изгледа изучаващо, после разклати шишето.

— Още една тема за разговор. Чудя се дали осъзнавате колко подходяща е тази напитка в нашия случай.

— Шартрьоз — Дру разпери ръце. — Ликьор от най-висока класа. Особеният му вкус — нещо, което не познавам — се дължи на корените на анджелика. И на още сто и петдесет различни билки. Основен източник на доходи за ордена на Картузианците. Произвежда се в манастира „Ла Гранд Шартрьоз“ във френските Алпи. Името му произлиза от името на селището. Шартрьоз. Алкохолното съдържание на зеления ликьор, който ми предлагате, е петдесет и пет градуса, а на жълтия — четиридесет и три. Рецептата му е открита в началото на шести век от един светски човек, който я подарил на картузианците. След един век, друг гениален химик я подобрил. На пазара се появяват и фалшификати, но тези, които го обичат, знаят какъв етикет да търсят.

Отец Хафър премигна.

— Забележително.

— И то в много отношения. Орденът на монасите-отшелници поддържа своята независимост благодарение на приходите от продажбата на течност, предназначена да весели и сприятелява хората. Въпреки това аз мисля, че в това няма противоречие. Разбира се, той се произвежда от послушници.

Ежедневните му нужди се задоволяваха от братята-неотшелници, които живееха в голямата сграда. Там бяха също така параклисът, трапезарията, кухнята и стаята за гости. Спартанската му храна се подаваше през едно прозорче на вратата на работилницата. В неделя и на големите празниците, обаче, правилата го задължаваха да напуска килията си, която всъщност никога не се заключваше, и да се храни с другите отшелници в общата манастирска трапезария. При тези случаи разговорите бяха позволени, но той никога не се възползва от това. От него се изискваше също така да напуска килията и да се присъединява към другите монаси в параклиса в полунощ за молитва, сутрин в осем часа за литургия и привечер в шест за вечерня. Той не обичаше тези прекъсвания и предпочиташе самотата на килията си.

Единственото нещо, което нарушаваше самовглъбението му, беше мишката.

— Обетите — каза отец Хафър. — Разбирате ли напълно тяхната важност? Не само тези за бедност, благочестие и послушание, тежки сами по себе си. Добавете към тях и клетвата за вярност към принципите на картузианците. Ще бъда прям, дори това да ви прозвучи грубо. Когато църковният съвет се събира, за да обсъди молбите, по принцип отхвърля младите мъже. Недостатъчната им зрялост поражда съмнения относно спазването на обета за отшелничество.

— Ако наруша обета си, ще бъда прокълнат завинаги, нали?