Братството на камъка

— Хулиш светото причастие? — отец Хафър беше шокиран. — Ако се тревожиш за моята дискретност, няма нужда да се изповядваш. Не забравяй, че съм също така и психиатър. Професионалната етика ме задължава да пазя в тайна разговорите с моите пациенти. Никога и пред никого не съм споделял тайните на моите пациенти, дори и пред полицията.

— Но аз предпочитам да се обърна към вашата съвест като свещеник. Вие няколко пъти изтъкнахте светостта на църковния обет. Ще бъдете прокълнат и ще горите в ада, ако разкриете някому това, което ще чуете сега от мен по време на изповедта.

— Казах ви, че никога няма да пристъпя клетвата си! Не ми е ясно какъв номер ми готвите, но…

— В името на Бога, моля ви!

Отецът премигна и млъкна.

Дру преглътна мъчително, гласът му трепереше:

— Само така ще научите защо искам да стана отшелник точно в този орден.

Това се превърна в ритуал. Всяка вечер той оставяше част от храната си — парче морков, картоф, листо от маруля, резенче ябълка — пред дупката. На другата сутрин храната я нямаше. Но сякаш подозрителна към неговата щедрост, мишката не си показваше дори носа навън.

Ама разбира се, мислеше си Дру, защо да излиза, когато храната й идва наготово?

Мотивът, който приписа на мишката, го забавляваше, макар че се опитваше да не позволи на тези странични мисли да отклонят вниманието му от главното му занимание. Той беше посветил останалата част от живота си на Бога. Дните му минаваха в молитви и покаяние, във възхвала на Бога и изкупление на неговите собствени отвратителни грехове.

Зимата на петата година от неговото постъпване в манастира беше тежка. Огромни преспи бяха затрупали всичко наоколо. Дру продължаваше да се моли усърдно, освобождавайки се от натрупаната в душата му омраза и озлобление. Опитваше се да изкупи вината, която го измъчваше. Но понякога, по време на дългите му молитви, мишката се показваше навън. Изглеждаше надебеляла, а очичките й го следяха внимателно. Не излизаше далеч от дупката си, но Дру забеляза, че тя вече не залита, а козинката й имаше приятна лъскавина.

Дойде пролетта и мишката свикна да излиза дори когато Дру работеше или правеше упражнения. Седеше до дупката си с вдигнати предни крачета и колкото и да беше странно го наблюдаваше.

Дните ставаха все по-топли и Дру очакваше, че тя ще го напусне. Време ти е да потичаш на воля, мислеше той. Да вкусиш ароматните филизи, да си намериш другарче. Дори ти опрощавам бъдещите грехове. Върви, мишленце! Създавай поколение. Светът се нуждае от теб.

Но мишката се появяваше все по-често и по-често. И излизаше все по-навън от дупката си.

Един ден, когато беше станало толкова горещо, че под грубата власеница и тежкото му монашеско расо течаха струйки пот, той усети някакво движение до краката си. Беше седнал да яде на масата в работилницата. Погледна надолу и я видя да души расото му. И тогава разбра, че тя ще остане.

Един другар в самотата. Още един отшелник. Не знаеше каква е — дали мишка или мишок. Но като имаше предвид условията, при които ще живее, предпочиташе да мисли, че е мишок. Той си спомни мишката от една книжка на Е. Б. Уайт, която бе чел в детството си и реши да й даде същото име.

Малкия Стюард.

Спомен от времето, когато бях все още невинен, помисли си той.

— Трябва да облека свещеническите си дрехи.

— Къде са? — запита Дру.

— В моята стая тук в тази сграда.

— Ще дойда с вас да ги вземете. Все пак ще трябва да излезем, за да използваме изповедалнята в църквата отсреща.

— Не е необходимо — отвърна отец Хафър. — Някои църковни закони вече са либерализирани. Можете да се изповядате тук, в тази стая, очи в очи. Така наречената „публична изповед“.

Дру поклати глава.

— Какво има?

— Да речем, че съм старомоден.

Те прекосиха улицата и влязоха в църквата. Стъпките им отекваха самотно в хладната, полумрачна галерия. Всеки влезе в своето отделение на изповедалнята. Дру коленичи в миришещия на застояло мрак. Зад преградката свещеникът спусна прозорчето. Дру прошепна на сянката зад решетката:

— Благослови ме, отче, защото съм грешен. Изповядвах се за последен път преди тринадесет години. Чуй греховете ми.

И започна да говори.

И говори дълго, без да спре дори, когато чу, как свещеникът се задъха при разказа му за снимките.

Отново беше есен. Октомври. Шестата му година в манастира. Яркочервената светлина на залязващото слънце само подсилваше великолепието на алените кленовете на хълма. Той чу тракането на прозорчето, през което му подаваха храна, а след това познатото дрънчене на чашата и купата, които някой брат в момента поставяше на полицата.

Отпусна брадвата, чийто тъп връх остреше, за да може да сече дърва за печката си и погледна към дупката, откъдето неочаквано се появи Малкия Стюарт. Мишката седна на задните си крачета и вдигна предните, сякаш да избърше мустачките си.

Липсват ти само нож, вилица и салфетка, усмихна се Дру. Дрънченето на подноса с храна се бе превърнало в звънец за обяд за Малкия Стюарт.