Братството на камъка

Посегна и отвори вратата. Лампата осветяваше стаята. Сигурно монахът я бе запалил, когато се бе здрачило. Самият той лежеше проснат на пода. Столът до масата бе катурнат. В ръката си все още стискаше парче хляб. От расото му се бе проточила локвичка урина.

Дру стисна зъби и затвори вратата. Опита се да потисне гнева, който се надигаше в гърдите му. Отиде до следващата врата и я отвори. Тук лампата не беше запалена. Но светлината от коридора бе достатъчна, за да види монаха, паднал върху масата с парче хляб в ръката.

Дру продължи нататък. Отваряше и затваряше вратите една след друга. Някъде светеше, другаде не. Тялото беше ту на пода, ту на масата. Някъде умиращият бе посегнал към чашата с вода и в агонията си я беше разлял, така че локвичките вода и урина се бяха слели.

Всички до един — деветнадесет монаси, потърсили убежище в този манастир, бяха отровени с хляба. И с водата. Беше логично и тя да е отровна. За по-голяма сигурност. Наистина професионално.

Възникваха толкова много въпроси. Но първият бе „защо“!

Едва сега Дру осъзна защо, когато падна мракът, той не запали лампата. Мислеше си, че е от скръб по Малкия Стюарт. Но сега знаеше — подсъзнателно беше решил, че е по-сигурно да остане на тъмно. Този, който бе наредил да отровят храната, сигурно бе поръчал и да оставят наблюдатели. Може би в двора. За да следят дали някой не е останал жив. Появата на светлина би било знак за убийците и веднага би ги насочило към неговата килия.

Още въпроси. Защо бяха използвали отрова? Защо не бяха ги застреляли както монасите в кухнята.

Защо е трябвало да бъдат убити всички? И къде бяха убийците?

С всяка отворена врата и всяко открито ново тяло в съзнанието му все по-натрапчиво се връщаше първоначалната мисъл. Преди шест годишни, когато избяга от „Скалпел“, разбра, че е на мушка. Но беше внимателен. Много внимателен. Хората от „Скалпел“ така и не разбраха, че влезе в манастира. Смятаха, че е мъртъв. Но тогава кой може да го преследва? Може би мишената изобщо не бе той. Може би някой от другите монаси. Защо? Не, не беше правдоподобно. А защо трябваше да бъдат убити всички монаси? Тази тактика нямаше смисъл.

Обаче в следващия миг Дру разбра и по гърба му полазиха студени тръпки. Убийците не знаеха кой в коя килия е. Монасите бяха анонимни, вратите бяха без означение. Те не можеха да проверят всяка стая — една толкова сложна операция би била много рискована и създаваше предпоставки за провал. Можеха да си позволят да убият кухненския персонал на долния етаж. Наоколо нямаше никой, който да чуе изстрелите. Но на горния етаж, където монасите живееха доста близо един до друг е трябвало да подходят по друг начин. При влизането във всяка килия и стрелбата дори със заглушител възникваше риск някой от монасите да извика или да простене. А това можеше да послужи като предупреждение за другите монаси. И ако съм прав, помисли си Дру, и за този, за когото бяха дошли.

За мен.

Болка пулсираше в главата му. Защо, заради греховете ми ли? Затова ли тези деветнадесет човека трябваше да умрат? Мили Боже, какво направих, когато дойдох тук?

Сега му беше ясно защо бяха използвали отрова. Един начин да се отърват от целия манастир (с изключение на вече екзекутираните монаси в кухнята) отведнъж. Това беше смърт от разстояние. С дистанционно управление.

Защото убийците не са искали да подценят способностите на човека, когото е трябвало да убият. Защото не са били сигурни дали шестте години усамотение са притъпили уменията му. Затова са решили да не се срещат директно с него. Допълнителна застраховка. За повече сигурност.

Ето защо всички е трябвало да умрат. Дру сподави гневния си вик.

Изведнъж осъзна, че където и да се крият, убийците скоро ще дойдат. Когато мине достатъчно време, те ще проверят манастира. Ще влязат във всяка килия. Ще искат да видят с очите си, че човекът, който е трябвало да бъде убит, е мъртъв. Единствено неговата смърт е важна.

Раменете му потръпнаха. Той огледа дългия коридор в двете посоки.

Камбаната за вечерня започна да бие.

Звучеше неестествено в иначе мъртвата тишина. Ехото се разнасяше по целия коридор и в двора. Печално, тъжно, сякаш обявяваше погребение.

Мускулите му се свиха. Дру се приведе. Навикът настойчиво го теглеше към параклиса и това го накара да разбере как се чувства нощната пеперуда, привлечена от пламъка на свещта. Всеки ден през последните шест години тази камбана го бе приканвала за молитва. Тя бе част от неговото ежедневие, от неизменната му програма и дори сега, макар че осъзнаваше заплахата, той бе готов да се подчини на нейния зов. Ами ако някой от монасите е останал жив, защото се е отказал дори от това минимално количество храна — хляб и вода. Призован от камбаната, той би трябвало да отвори вратата си.