Братството на камъка

Дру размишлява цялата сутрин. Чувстваше смъртта под себе си. Труповете щяха да преминат през няколко стадия — първо щяха да започнат да миришат, а после да вонят. Същото щеше да стане и с Малкия Стюарт.

Заболя го главата. През 1979 година, спомни си Дру, беше изпаднал в такова отчаяние, че искаше да се самоубие. Манастирът му осигури единствената възможност да продължи да живее — да се покае и да спаси душата си.

Тогава защо сега се опитва да избяга от преследвачите си? Защо иска да им попречи да сторят това, което той сам искаше да направи? Ако го убият, поне няма да бъде самоубийство. Няма да бъде прокълнат. И няма да иде в Ада.

Защото не беше едно също да те убият и да позволиш да те убият. Несъпротивлението беше също толкова голям грях, колкото и отчаянието. Не би могъл да се надява, че Бог ще го спаси, ако позволи да бъде убит заради греховете си. Трябваше да се бори за спасението си. Трябваше да използва всичките си умения, всеки трик, който можеше да измисли, за да избегне екзекуторите.

Искам да бъда наказан. За предишния ми живот. За монасите, които умряха заради мен.

Но…

Да.

Също така съм и длъжен.

Така ли? За какво?

Да накажа онези, които ги убиха.

Но ти дори не познаваше тези монаси. Те бяха отшелници като теб. Като личности те не означаваха нищо за теб.

Това няма значение. Те бяха измамени. Те заслужаваха шанса да постигнат своята святост.

Може би сега са в Рая.

Няма гаранция. Отново само предположение.

И така, ти предпочиташ отмъщението? Това искрен картузиански мотив ли е? Око за око, зъб за зъб, вместо да обърнеш другата си буза?

Дру нямаше отговор. Забравени чувства, приспани дълбоко за шест години, се пробуждаха в сърцето му. Светът бе нахлул в живота му с гръм и трясък и отново го бе покварил.

На следващата нощ отново заваля. Светкавици разкъсваха небето и ослепителната им светлина проникваше през процепите. Тътенът им разтърсваше покрива. Дру реши да се възползва от времето и да се промъкне през капандурата. Направи го колкото може по-тихо. Докато бурята вилнееше навън, той премина през тъмната спалня и молитвената стая, като спираше и се ослушваше. Ако имаше някой тук, той би трябвало да е прекалено търпелив, за да чака две нощи само заради минималния шанс жертвата му да се крие на тавана. По-вероятно би било да изпратят някой да провери дали е горе или да използват сълзотворен газ, за да го измъкнат от скривалището. А ако са решили, че е напуснал манастира, са се почувствали несигурни, защото са помислили, че ще предупреди полицията. Когато бързата им проверка е разкрила отсъствието му, те са побързали да изчезнат.

Поне така се надяваше. Нищо не беше сигурно. Но сега, през нощта, той имаше предимство. Едно от основните му качества, резултат от специално и упорито обучение, беше умението му да води ръкопашен бой в пълна тъмнина. Дори след шест години бездействие той не беше забравил как се прави това. За момент му се стори, че отново е в задната стая на оня изоставен самолетен хангар в Колорадо. Сега той се промъкваше безшумно, сдържайки дъха си, но не долавяше никакъв знак, че убиецът е тук.

Разбира се, шумът от дъжда донякъде заглушаваше звуците. Всъщност трябваше да действа на късмет. Прекоси спалнята в очакване на атака. Нищо не се случи. Огледа се. Дъждът миеше прозореца, светкавица освети стаята, като му позволи да се увери, че вътре няма никой.

След поредната гръмотевицата тъмнината се върна и той осъзна, че е сбъркал, като е гледал светкавиците. Зениците му се бяха свили, за да предпазят зрението му от силната светлина и сега бавно се разширяваха. Не можеше да вижда добре в тъмнината. Трябваше да изчака, несигурен и временно ослепял. Убийствено бавно започна да различава очертанията в мрака. Прехапа устни. Добре де, беше сбъркал. Ясно. Но грешката му беше от полза. Поучи се от нея. Способностите му се завръщаха. Дори вече мислеше как да използва светкавиците, за да се измъкне.

Той се обърна с гръб към прозореца, прекоси спалнята, премина през тъмната молитвена стая и отново потисна импулса да спре и да се помоли, верен на навиците си. От стълбите видя, че вратата е отворена. В стаята влизаше светлина от коридора. Всичко беше така познато, че стомахът му се сви. Когато слезе долу, внимателно огледа наоколо. Чашата и хлябът си бяха на мястото. Малкият Стюарт лежеше в същото положение на земята. Но вече бе започнал да се подува.