Братството на камъка

Отново се загледа към хълма и едва сега осъзна какво трябва да направи. Наблюдателят. Да, трябваше да го хване и да го накара да говори. Той сигурно бе избрал някоя удобна позиция. В този случай най-удобни бяха дърветата зад някое сечище. След толкова години живот тук Дру добре познаваше контурите на хълма. Дори в тъмнината и бурята можеше съвсем точно да определи местата на трите сечища на склона. Трите най-подходящи скривалища.

Ако имаше изобщо наблюдател. Все още нямаше доказателства, това бе само предположение. Съществуваше един начин да се убеди. И един начин да разбере защо беше изпратен този наказателен отряд на смъртта — да открие кой ги е изпратил.

Бурята се засили. Без да обръща внимание на дъжда, Дру се промъкваше между дърветата, като се стремеше да избягва пъновете и ямите.

Стискаше брадвата така силно, че го заболяха кокалчетата на ръката. Стигна подножието на хълма, но реши да го обходи. Започна да се изкачва от обратната му страна. Клоните на дърветата се огъваха от вятъра и го удряха през лицето. Той се хващаше за фиданки, клонки, храсти, за всичко, което му помагаше да се измъква от лепкавата кал. Не се притесняваше за шума, който вдигаше. Бурята бе толкова силна, че би заглушила всякакъв звук, дори ядосан вик. Стигна върха и започна да пълзи надолу, използвайки за прикритие храсти и пънове.

След като огледа внимателно дърветата зад първото сечище, Дру не успя да види нищо, което да издава човешко присъствие.

Върна се в гората и продължи към второто сечище. Въпреки дъждовната завеса в подножието на хълма се виждаха светлините на манастира. Сигурно така са изглеждали и всяка друга нощ. Само че това вече не беше манастир. Някой го беше превърнал в дом на смъртта.

Той огледа и второто сечище. Реши, че там също няма никой и тъкмо тръгваше към третото, когато някакъв неестествен шум между дърветата привлече вниманието му. Нервите му се опънаха. Благодарение на една светкавица, Дру видя тъмен найлон на височината на главата си, чиито страни и задна част бяха спуснати надолу, за да не влиза дъжда вътре. Четирите му края бяха привързани към дънерите на дърветата с въжета, които се опъваха от вятъра. Висока пръчка изпъваше найлона в средата. Разбира се. Наблюдателят не би могъл да носи цяла палатка със себе си. Но в случай на лошо време, един найлон в сака заемаше съвсем малко място. Не беше толкова удобно като в палатка, но удобството беше на последно място.

Дру трябваше да изчака следващата светкавица. На нейната светлина той зърна под найлона мъжки крака — ботуши, джинси, нож на колана.

Тъмнина. Дру се наведе, за да може и при следващата светкавица да надникне зад найлоновото прикритие.

Тя светна и той видя горната част на тялото на мъжа. Беше висок и мускулест. Носеше плетен каскет и дебело, подплатено яке. Цветовете им се сливаха с тези на растителността около него. Мъжът гледаше към манастира. Използваше бинокъл с инфрачервени лъчи. Дру лесно разпозна очертанията му. Беше монтиран върху снайперистка пушка, поставена на въртящ се триножник.

При следващата светкавица, мъжът се отвърна от бинокъла, потри очи и отпи от термоса, който извади от сака, окачен на дървото.

Дру се отдръпна. Дъждът се стичаше по лицето му. Погледна брадвата в ръцете си и реши, че не може да атакува първи, хвърляйки се под найлоновото укритие. Позата бе доста неудобна. Рискуваше да се подхлъзне в калта или да бутне импровизираната палатка и да предупреди мъжа.

Не, трябваше да измисли по-добър начин.

Той огледа найлона, който вятърът издуваше, и се промъкна вдясно, към въжето, което свързваше единия му край с дървото. Напипа възела и го разпозна. Примка. Здрав и надежден, но с един недостатък — можеше да бъде развързан с едно дръпване на свободния край на въжето.

Така и ще направи. Планът му бе да хване мъжа в капана на найлона и да го удари с тъпия край на брадвата, за да го обезвреди. Но вместо да се свлече, найлонът бе подхванат от вятъра и вдигнат във въздуха. Когато поредната светкавица блесна, мъжът се огледа и забеляза Дру.

Брадвата вече беше безполезна. Много тежка, много бавна. Дру я захвърли, но изненадата беше все още в негова полза, тъй като човекът бе стреснат не само от отлитането на найлона, но и от това, което видя пред себе си — праведните очи на един безумен монах, неговото аскетично слабо лице и расото му, толкова мръсно и кално, че можеше да го вземеш за привидение, изникнало от земята.