Братството на камъка

Нападението на манастира показваше, че бе направено от професионалисти, но въпреки това наблюдателят инстинктивно извика. В този момент Дру също нададе вик — традиционно начало при започване на ръкопашен бой при някои от източните бойни изкуства, повлияни от Дзен-будизма. Този вик бе предназначен да обърка противника, но и да помогне на Дру да концентрира силите си, като освободи въздуха от дробовете си. Не беше водил ръкопашен бой години наред, но ежедневните му упражнения, включващи отчасти и някои основни движения от източния бой без оръжие, бяха запазили уменията му. Тези движения, приличащи много на танцови стъпки, му помагаха освен това да се концентрира и да освободи духа си при религиозната медитация. Някои неща, обаче, явно не можеха да бъдат забравени. Първичните му инстинкти се събудиха с невероятна и ужасяваща точност.

За един нетрениран наблюдател, това, което се случи, би изглеждало прекалено бързо, за по-малко от тридесет секунди. Неясните движения бяха объркващи, беше почти невъзможно да различиш единия от другия.

Но за Дру, а сигурно и за противника му, мигът на сблъсък бе безкрайно дълъг. Така както на играча на тенис му се струва, че топката приближава мрежата безкрайно бавно и сякаш е огромна като топка за волейбол, така и двамата мъже се хвърлиха един срещу друг като великани със забавени движения.

Дру насочи обратната страна на дланта си срещу гръдния кош на противника — точно в областта на сърцето. Ударът трябваше да начупи ребрата, а парченца от тях да прободат сърцето и белия дроб.

Това не стана. Чрез дланта си той почувства какво не беше в ред. Подплатеното яке беше поело част от силата на удара. Грухтенето на мъжа показа, че имаше ефект, но не достатъчен, за да го обезвреди.

Противникът му се съвзе и приклекна, като се подпря на дървото. Дру разчиташе на втори подобен удар с другата ръка, този път насочен към гърлото. Но мъжът бе готов.

Дру използва първо дясната си ръка. Лявата бе готова да парира удара на противника, който бе ударен в сърцето.

Дру хвана дясната му ръка под лакътя и я изви. Силата на удара ги свали и двамата в калта. Чу как мъжът простена. Той се влачеше, блъскаше се в него, заплиташе изкълчената си ръка в калното му расо. Когато отново стана тъмно и двамата бяха на земята гръд до гръд, го лъхна неприятна миризма на месо и чесън. Повдигна му се.

Той го блъсна, хвана го и пак го блъсна. Така се търкаляха в калта, като дишаха учестено.

Дру почувства, че врагът му протегна ръка, сякаш търсеше нещо около бедрото си.

И си спомни.

Ножът на колана.

Приготви се да хване ръката с ножа, но изведнъж промени решението си. Трябваше да свършва по-бързо. Нуждаеше се от оръжие.

Оръжието беше близо до ръката му. Той сграбчи разпятието, което висеше на шията му. Хвана Христос за главата и мушна дългата тънка част на кръста в ноздрите на противника си. Бурята се развихри с пълна сила. Сякаш осъждайки това, което направи, небето се разтресе от светкавици и гръмотевици. Дру имаше чувството, че то ще се стовари всеки момент отгоре му.

Мъжът не беше мъртъв. Дру и не очакваше да бъде. Но силният удар в тази част на главата трябваше да предизвика шок. Човекът агонизираше, целият се тресеше и виеше от болка. Но инстинктът му за оцеляване продължаваше да действа. Свободната му ръка продължаваше да търси ножа.

Все още притиснал гърчещото се тяло, Дру отблъсна ножа, острието му се плъзна през ръкава на расото, одраска кожата между палеца и показалеца му и той го натисна към гърлото на мъжа. Чу се само един заглушен от вятъра вик.

Съвсем близо до тях падна гръм и удари едно дърво. Светлината го заслепи. Дру се олюля и падна, като повлече със себе си и мъжа. Преди отломките от дървото да ги засипят, двамата вече се търкаляха през сечището надолу по склона — ту единият, ту другият отгоре, докато накрая се удариха в една скала и спряха. След силния удар Дру с мъка си пое дъх. Като се мъчеше да се освободи от ръката на врага си, заплетена в расото му, той се вгледа в смътните очертания на лице му, потърси вената на врата и разбра, че мъжът е мъртъв. Отново му се повдигна. Гърмът още отекваше в ушите му. Замаян, той тръсна глава и погледна към сечището, където от едно дърво на около десет крачки от развяващия се найлон се вдигаше дим. Във въздуха се понесе миризма на озон. Светкавиците чертаеха по небето зловещи усмивки.

Дру потръпна и отново погледна мъжа, когото бе убил. Когато влезе в манастира, се закле, че никога повече няма да убие човек, до края на живота си. А сега?

Би могъл да оправдае убийството — заради монасите, заради Малкия Стюарт. Гневът беше естествен човешки недостатък, една присъща на човека слабост. Наследството на Каин. Но той не беше убил от гняв. Беше преминал далеч зад гнева. Беше убил, за да оцелее. А годините изобщо не бяха го променили. Обучението му бе толкова добро, че дори сега бе в състояние да убива автоматично — така както коляното подскача под чукчето на невролога.