Братството на камъка

Дру преглътна, не от отвращение, а от мъка. Тъй като се нуждаеше от телцето му, много нежно го вдигна за опашката и го зави в носната си кърпа, която извади от шкафа. Завърза кърпичката с въженцето, а въженцето уви около кръста си.

От чекмеджето на работната си маса извади четири фотографии — единственото нещо от света, което бе донесъл със себе си тук. Преди шест години ги бе показал на отец Хафър и той бе изслушал неговата изповед. Снимките бяха доказателство за това, което Дру му разказа тогава. Точно те умилостивиха свещеника. Убедиха го да ходатайства за приемането на Дру при картузианците. На снимките се виждаха мъж и жена, обхванати в пламъци и едно малко момче, крещящо от ужас. В манастира Дру ги поглеждаше всеки ден й си напомняше кой е и защо има нужда от изкупление. Не можеше сега да не ги вземе със себе си.

Пъхна ги в джоба на расото и се огледа. Какво още? Трябваше му оръжие. Брадвата.

Бурята бе станала още по-силна. Дори с гръб към прозореца, той виждаше блясъка на светкавиците в стаята. Стигна до отворената врата, огледа в двете посоки празния коридор, хвърли последен поглед на мястото, което през последните шест години бе негов дом, вдигна брадвата и тръгна крадешком по коридора към задната част на манастира.

Спря само веднъж, за да провери една килия. Острата, непоносима миризма, която го удари в носа, когато отвори вратата, му каза всичко. Но въпреки това той влезе и огледа гротескно лежащото тяло на монаха.

Значи убийците внимателно са затваряли всяка врата, след като са открили труповете и не са си направили труда да махнат мъртвите, но свети тела на своите жертви. Нямали са време?

Това, разбира се, нямаше значение. Независимо от тяхната особена етика — самият Дру преди години беше верен на същата — те трябваше да си платят за всичко.

В задния двор на манастира той намери изхода, който водеше към зеленчуковата градина. Гръмотевица разтърси дебелата дървена порта.

Дру премисли още веднъж своето решение. Можеше да напусне манастира през предната врата и да мине по калния път през гората, който извеждаше до павирания селски път в подножието на хълма. Преди шест години по този път го докараха дотук. Беше го запомнил, както и градчето, намиращо се наблизо — Куентин. Би било самоубийство да излезе през предната врата, затова Дру взе друго решение. Въпреки че убийците явно са напуснали мястото, имаше вероятност и то много голяма, да са оставили човек да наблюдава манастира от разстояние, в случай че той все още е вътре. Те подозират, че е избягал и е отишъл в полицията. А ако полицията не пристигне? Ще заключат, че не е избягал. И ще рискуват да се върнат за повторна проверка. Което бе още една причина да излезе от манастира.

Но не от предната врата. Не по пътя, към който наблюдателят е съсредоточил вниманието си. А през задната. Но убийците действаха изключително професионално и Дру трябваше да има това предвид.

Първо, наблюдателят едва ли е пренебрегнал и другия изход от манастира. Сигурно е избрал такава позиция, която да му дава добра видимост върху целия комплекс. Само едно място предлагаше подобна позиция: хълма зад манастира.

Второ. Наблюдателят сигурно е оборудван с уреди за нощно виждане. Използва или инфрачервен детектор, или „Старлайт“, който усилва и най-слабата светлинка на звездите. Тъй като бурята бе скрила звездите, значи използваше детектор с инфрачервени лъчи.

Дру огледа расото си. Обикновено чисто бяло, сега то бе мръсносиво от паяжините, праха и изолацията на тавана. Но дори да бе овалян във въглищен прах, той знаеше, че щеше да се види през нощния детектор. Освен ако… Дру се сети за светкавиците.

Той погледна нагоре към крушката, която светеше на тавана. В момента, в който отвореше вратата, наблюдателят щеше да бъде привлечен от появата на нова светлинка. В коридора нямаше ключ за лампите. Дру предположи, че е на главното табло в стаята на пазача, където никога не беше ходил. Затова се протегна. Беше достатъчно висок, за да стигне крушката и да я развие. Като допълнителна мярка той се върна по коридора и отвинти още две крушки. Тъй като коридорът нямаше прозорци, наблюдателят отвън нямаше представа какво става вътре.

Върна се до вратата, пое си дъх и натисна дръжката. Бутна бавно вратата, като се опита да избегне каквато и да е промяна в обстановката и застана зад нея.

Накрая тя бе напълно отворена. Той изчака с приведени рамене. Всичко зависеше от точността на движенията му. Защото и двата вида детектори имаха една и съща слабост: неочакваното осветяване заслепяваше наблюдателя. Временното заслепяване, което той изпита в спалнята си преди малко, се усилва многократно от нощния детектор. Би било нормално да изтича навън в интервала от тъмнина между две светкавици. Но той осъзнаваше, че единственият му шанс да излезе оттук незабелязано, бе да направи обратното — да излезе извън прикритието си веднага, щом проблесне новата светкавица.