Братството на камъка

В тъмнината Дру пропълзя иззад вратата, като наблюдаваше градината. Със затаен дъх се взираше в дъждовната нощ. Затвори очи и отвърна поглед, когато светкавица удари едно дърво. То се счупи. После отново настана тъмнина. Но той знаеше накъде да върви. Помисли си как ли се чувства наблюдателят в това време.

Добре де, какво още чакаш — запита се той. Защо киснеш тук, чакаш литургията ли?

В мига, когато блесна другата светкавица, Дру изскочи от прикритието на вратата. Дъждът го плисна в лицето. Като държеше брадвата встрани, той нагази в калта зад кедровите храсти. Расото му подгизна. Непрекъснати гръмотевици трещяха около него. Въпреки изострените си сетива, част от съзнанието му регистрира непознатата сладост на въздуха, забравеното ужилване на вятъра — усещания обикновени, а сега, след дългото уединение, изключително чувствени. Нямаше време да им се наслаждава, нито да си помисли колко много са му липсвали. Избърса изпръсканите си с кал очи и огледа следващия преход. Когато блесна нова светкавица, той вече тичаше през локвите. Скри се зад купчина тор. Тежкият мирис го накара да запуши нос, въпреки че му се стори неочаквано близък.

Дъждът бе студен, но Дру се изпоти. Сега накъде? Целта му бе гъстата гора зад градината, но трябваше да я стигне с прибежки. До ниската барака за инструменти, после до каналите за напояване между редовете с ожънатото жито… Сърцето му биеше болезнено. Но той не можеше да пробяга повече от два-три метра, докато светкавицата осветяваше околността. Не биваше да рискува да се движи през времето, когато наблюдателят можеше да вижда в тъмнината чрез инфрачервения си детектор. Следващата светкавица. От стърнището той притича до покритите със слама кални лехи с картофи. Бързо присви очи, за да ги предпази от блясъка на новата светкавица. Когато гърмът отмина, ги отвори отново. Интервалът между светкавиците и гръмотевиците намаляваше. Само около две секунди. Значи центърът на бурята приближаваше. Добре. Необходимо му бе всичко, което да отклонява и разсейва наблюдателя.

Дру изследва тъмнината. Като премигваше от студените дъждовни капки, откри следващото си укритие — високите до кръста храсти на малините. Светкавицата проблесна и той скочи, но стъпи в локва и загуби равновесие. Падна по очи. Водата влезе в носа му и напълни устата му. Той се закашля. Не можеше да диша, затова се претърколи към малиновите храсти. Тъмнината го погълна и скри. Смъркаше, за да прочисти носа и гърлото си. Дали беше достигнал храстите навреме? Дали наблюдателят го бе забелязал? Стомахът му се сви, дробовете му натежаха. Беше изморен, сякаш бе тичал няколко километра. Обърна лице към небето и остави дъжда да измие очите, носа, устните му. Облиза устата си и преглътна. Остана удивен от сладостта на водата, която облекчаваше свитото му гърло.

Трябваше да продължи! Първо до лехите на лозето, покрай дървената ограда.

А след това…

Най-после стигна до шубраците в началото на гората. Кал имаше по главата, по лицето, по расото му. Тя се стичаше по ръцете му, процеждаше се между пръстите и капеше върху опадалите листа под краката му.

Все пак успя. Наблюдателят не беше го забелязал.

Всъщност, ако го бе открил, досега щеше да бъде мъртъв.

Дру с мъка си пое дъх.

Измъкнах се. Свободен съм! Сега оставаше само да използва прикритието на гората и да продължи.

Но накъде? За миг този въпрос го вцепени. В предишния си живот автоматично щеше да потърси убежище при старата си организация, при „Скалпел“-а. Но сега хората от „Скалпел“ се бяха превърнали във врагове. За да оживее, трябваше да ги накара да мислят, че е мъртъв.

Къде другаде можеше да иде? Неочакваният проблясък на едно непрекъснато потискано чувство му подсказа да отиде при Арлийн. Той знаеше, че тя ще му помогне. Някога бяха любовници. Въпреки дългата раздяла той беше готов да рискува заради всичко, което ги беше свързвало. Можеше да разчита на нея. А стигайки до нея, щеше на намери и брат й Джейк. Неговият стар приятел.

Той неохотно отхвърли тази идея. Преди беше задължен да се свърже със „Скалпел“, но сега Дру принадлежеше към друга организация — Католическата църква. Трябваше да я предупреди за нападението на манастира. Тя трябваше да реши какво да направи. Църквата щеше да го защити.

И макар че вече имаше цел, Дру все още размишляваше. Огледа хълма зад манастира. Една светкавица освети тъмните силуети на дърветата. Когато отново го обгърна тъмнина, той просто не проумяваше своето колебание. Пред него беше възможността да избяга и да предупреди църквата. Тогава защо бе така объркан?