Братството на камъка

И ще бъде застрелян от пистолет със заглушител, което ще довърши работата на отровата. Никакви свидетели, никакви пропуски. Перфектно изпълнение. Това го накара да потръпне от ярост. Беше съвсем явно. След като камбаната бие достатъчно дълго и убийците се убедят, че няма останали живи монаси, ще започне проверката. Той трябва да се скрие.

Но къде? Не можеше да рискува и да напусне манастира. Територията около него сигурно се наблюдава. Значи трябва да остане тук.

Отново си зададе въпроса — „къде“. Когато убийците не намерят тялото му, ще проверят всяка стая и всяка пукнатина в манастира. Беше сигурен, че няма да се задоволят, докато не огледат всички трупове. Наистина, той имаше предимството, че познаваше разположението по-добре от тях. Но те ще бъдат методични, бе сигурен в това. Значи козовете бяха в техни ръце.

Освен ако… Той започна да премисля отчаяно всички възможности. Ако успееше да ги убеди, че…

Всеки удар на камбаната му изглеждаше по-силен и по-настойчив. Дру побърза да се върне в килията си. По навик беше затворил вратата, когато тръгна на вечерня. Това беше грешка, каза си Дру и сега я остави отворена, след като влезе вътре. Мъртвата мишка до залъка хляб щеше да покаже на убийците, че той е разбрал за отровата. Липсата на тялото му и фактът, че неговата врата — само неговата врата — е отворена, ще ги накара да си мислят, че е избягал. Те ще съсредоточат вниманието си в претърсване на останалите части от манастира и най-вече навън, като ще съобщят на стражите си, че той сигурно се опитва да се измъкне между дърветата. А това ще ги направи нервни и неспокойни.

Дру се надяваше това да му помогне. Качи се безшумно по стълбите, влезе в молитвената стая и за първи път през последните шест години не спря да се помоли. Продължи към спалнята, но смени посоката и влезе в малката тъмна баня. На тавана над мивката имаше капандура, която водеше към изолатора под покрива. Той свали обувките си, така че да не останат следи върху мивката, взе ги в ръка, качи се върху нея и чу как тя изпука под тежестта му. Опипа слепешком над себе си, въздъхна когато в ръката му попадна рамката на капандурата, бутна я и се повдигна. Пространството под покрива беше студеното и тъмно, но в този момент то му се стори някак уютно. После върна капандурата на мястото й и се претърколи през изолацията от стъклена вата към далечния ъгъл, където легна, скрит зад греди и подпорни стълбове. Опита се да се съсредоточи, но не можа.

Дишаше прашния въздух и мислеше. За своите другари монаси. И за Малкия Стюарт.

Камбаната престана да звъни. Тишината беше зловеща. Дру остана неподвижен. Ослушваше се. Знаеше, че преследвачите му скоро ще излязат от параклиса. Лекият дъждец, който чукаше по прозореца, се бе превърнал в порой и барабанеше по покрива над него. Той потръпна от студа и влагата и се притисна по-силно към изолационната вата. Въпреки няколкото слоя, Дру усещаше гредите, които поддържаха покрива. Дру чакаше.

Лежеше неподвижен и чакаше.

Няколко пъти му се стори, че чува далечни приглушени звуци. Никакви гласове, разбира се. Вероятно наказателният отряд следваше определена програма и се разбираше само с жестове. Но другите звуци не можеха да се избегнат — отварянето на врати, стъпките по голия под. С ухо, прилепено към изолацията, той се вслушваше в шумовете. Чу няколко проскръцвания, но се усъмни дали са предизвикани от прокрадващ се в молитвената стая и в спалнята човек. Би могло и да му се счуе. Въпреки това насочи вниманието си към невидимата в тъмнината капандура, като се ослушваше за звук, който да показва, че някой се опитва да я отвори. Облиза пресъхналите си устни.

И продължи да чака.

Нощта минаваше бавно. Въпреки напрежението задушният въздух го измори. Клепачите му натежаха, той заспиваше за малко, после се сепваше и се опитваше да не задреме отново. Когато за пореден път се събуди след кратка дрямка, в първия момент не разбра къде се намира, а после забеляза между процепите на покрива светлина. Утрото бе настъпило. Не се чуваше повече барабаненето на дъжда върху покрива. Всъщност, Дру не чуваше нищо друго, освен хриптящото си дишане.

Все същото, продължаваше да чака. В предишния му живот, веднъж го бяха преследвали цели пет дни в джунглата. Не ядеше почти нищо, само безвредни, неотровни листа, които даваха на мозъка му потасий и литий, от които се нуждаеше, за да остане буден. Не можеше да се довери на пълните с бактерии тропически води, затова зависеше само от дъжда, който му осигуряваше вода за пиене. В сравнение с джунглата, този таван му създаваше много по-малко проблеми. Трябваше да остане неподвижен, но през изминалите години в манастира, той бе свикнал на това през дългите часове на молитва и медитация. Имаше и късмет, че не е август, а октомври, иначе жегата щеше да бъде непоносима. От друга страна беше доста хладно, но не и много студено, затова можеше да остане тук цели три дни. Това бе максималният срок, в който човек можеше да преживее без вода. Можеше да остане и повече, но щеше да изпадне в делириум.