Братството на камъка

Той потръпна в желанието си да потисне ужасните си спомени. Не. Господ ме изпитва отново. Използва тази смърт, за да разбере дали наистина съм се разкаял и пречистил. Един ревностен отшелник никога няма да мисли по този начин.

Но в онези дни… Да… През цялото време си мислил по този начин.

Той сведе глава и отново видя неподвижното мише телце на земята. После бавно вдигна поглед към прозорчето за подаване на храна. Беше затворено. Но зад него имаше коридор.

Не. Няма смисъл. Не тук, не сега! Но кой? Защо?

Всъщност беше безсмислено да умува. Единственият начин да разбере дали хлябът е отровен е да…

Да го опита? Не става.

Трябва ли да го опита?

Не, имаше и друг начин. Можеше да излезе и да огледа манастира. Той изтръпна от обзелото го съмнение. Мисълта беше отвратителна, страшна!

Но при така стеклите се обстоятелства…

Дру загледа вратата. През шестте години, които прекара тук, рядко бе напускал килията си. Само за да присъства заедно с другите монаси на общите задължителни ритуали. Тези излизания го разстройваха силно, нарушаваха покоя и мира на душата му.

Но сега…

Той избърса с ръка потта от горната си устна. Трудно бе да се реши на тази стъпка след толкова години, прекарани в спазване на строгите правила на ордена. Дру сметна за по-разумно да изчака малко, докато дойде време за вечерня. Да, точно така. Решението го успокои. Здрачът постепенно премина в мрак. Ситен дъжд тропаше по стъклото. Дру потръпна. Беше зает с мрачните си мисли и нямаше желание дори да запали лампа.

Камбаната за вечерня мълчеше. Той знаеше, че всеки момент трябва да я чуе. Помисли си, че смъртта на мишката бе нарушила нормалната му ориентация. Времето минаваше прекалено бавно, това бе всичко. В килията нямаше часовник. Как би могъл да е сигурен, че е време за вечерня!

Преброи до сто. Изчака и започна отново. После спря.

С мъчителна въздишка потисна задръжките си, пренебрегна навиците, създавани шест години, и отвори вратата.

Коридорът беше съвсем гол. Без картини, без килими. Тих и безлюден.

Това не беше необикновено. Наистина, когато биеше камбаната, той виждаше другите монаси да излизат от килиите си, за да отидат в параклиса. Но понякога излизаше по-рано или по-късно от тях и вървеше сам по коридора.

Сигурно и сега е така. Твърдо решил да се подчини на ритуала, той стигна края на коридора, зави наляво и премина под една лампа. На петдесетина крачки пред него бе вратата на параклиса, потънала в сянка.

В този момент обаче, инстинктът му заговори и в гърдите му се надигна лошо предчувствие. И вместо да продължи към параклиса, той се обърна рязко надясно и слезе по стълбите, които водеха към манастирската трапезария. Както и очакваше, в този час на вечерта тя беше празна. Но като се сети за хляба, който му донесоха, той се запъти към задната част, където беше кухнята. Премина покрай голите маси, взе си дълбоко въздух и бутна вратата. Пред него бяха масивната печка, сводестата врата към избата, големите шкафове и бюфети. И два трупа на земята.

Макар че бяха само монаси, а не отшелници, те също носеха бели раса, мантии, презрамници и качулки като истински картузианци. Расата им бяха подгизнали от кръв, а качулките червени на слепоочията.

Дру се изненада на собствената си реакция. Вероятно защото бе очаквал подобно нещо или пък защото инстинктите му не бяха загубили остротата си, така както би искал, но сърцето му остана спокойно.

Но стомахът му се разбунтува.

Изстрелите са били заглушени, за да не вдигнат тревога в манастира, помисли си той. Убийците са били поне двама. И двамата отшелници бяха паднали в приблизително една и съща поза, което подсказваше, че са били изненадани. Нямаше следи от паника или опит на единия от тях да избяга, което означаваше, че са били застреляни едновременно. Да, убийците са били поне двама.

И много опитни. Стрелбата в гърдите не винаги е смъртоносна. Необходим бе още един изстрел, за сигурност. И за съкращаване на страданието. Задължителният изстрел на милосърдието. В слепоочието. Наистина професионално.

Дру потисна обземащото го напрежение, обърна се и излезе от кухнята. Знаеше какво трябва да направи сега, знаеше го още, когато напусна стаята си. Но го отлагаше до последния момент, когато вече нямаше друга възможност. Щеше да бъде абсолютно непростимо според правилата на ордена на картузианците. Също толкова недопустимо, както да напусне стаята си в друго време, извън това, определено за задължителните ритуали. Мисълта за това, което щеше да извърши, беше непоносима. Но трябваше да действа.

Той се изкачи по стълбите и измина обратно пътя, по който бе дошъл. Стигна до края на коридора и зави надясно, за да отиде в крилото, където бе неговата килия. Спря се пред първата врата. Разгледа дръжката.