Братството на камъка

— Така е — Дру усети отново гърлото си сухо.

— Но тук липсват подробностите. Какво е станало с вас след това? Тук пише, че сте получил техническо образование в Колорадо, но същевременно сте изучавал и хуманитарни науки — логика, история, литература. В графата „професия“ вие пишете, че сте безработен. Как така? Би трябвало да имате все пак някаква професия независимо дали в момента сте на работа или сте безработен. Преди малко ви попитах, но не ми отговорихте. Не сте женен. И никога не сте бил. Нямате деца. Тридесет и една годишен — отецът вдигна формуляра от бюрото. — Сякаш сте сянка.

Дру се усмихна тъжно.

— Ето защо ще ми бъде лесно да се откажа от всичко в предишния си живот.

— „Докато всички се върнат отново и мъртвите възкръснат“ — погледна го свирепо отец Хафър. — Вие какво, имате проблеми със закона — това ли е всъщност мотивът ви? Мислите си, че картузианският орден ще ви даде сигурно скривалище? Искате да използвате църквата за…

— Не. Всъщност това, което искам да направя, е напълно в съответствие със закона. В най-висша степен.

— Стига. Загубих търпение. Това интервю ще свърши веднага, ако не…

— Искам да се изповядам.

— Какво?

— Ще разберете всичко след моята изповед.

Оказа се, че мишката търси убежище също като него. Той не я видя в следващите няколко дни и реши, че си е отишла. Но един студен дъждовен следобед, когато тъмни облаци бяха надвиснали ниско над земята и мокрите кленови листа падаха от дърветата, Дру отново усети движение. Той пак бе коленичил за молитва, но този път погледна към дупката и видя оттам да се подават носле и мустачки.

Остана неподвижен. Мишката подаде глава от дупката. Нослето й мърдаше, душейки наоколо за някаква опасност. Дру реши да не я плаши, затова се опита дори да не мига, любопитен какво ще прави.

Мишката се подаде малко от дупката, после още малко и Дру видя тънкото й телце. Очичките й шареха насам-натам. Още една стъпка и тя беше навън.

Сякаш не беше същата мишка. Макар и сива, козинката й беше станала някак безцветна, телцето отслабнало и Дру дори си помисли, че това е друга мишка. Припомни си предишните опасения, че мишката не е само една, а са цяло гнездо и отново се поколеба дали да не поиска от домакина нещо, за да реши проблема.

Тя тръгна покрай стената. Но като че ли не беше на себе си. Ситнеше колебливо, сякаш крачето й беше ранено или бе замаяна. Или може би болна? Не можеше да му каже какво й е, дали е болна от нещо и дали то е заразно за хората. Можеше да бъде и бяс, помисли си той с тревога.

Той вече беше решил да накара мишката да се скрие отново в дупката си, когато тя стигна до ъгъла и продължи покрай другата стена, като продължаваше да души. В този момент той се досети какво правеше тя — търсеше храна. Това обясняваше нейната слабост. Тя сигурно примираше от глад.

Но нима наоколо няма достатъчно храна, учуди се Дру. След това осъзна, че дъждът навън е преминал в порой. Мишката трябваше да рискува да измръзне до смърт, за да преодолее осеяното с различни препятствия и огромно за нея разстояние до няколкото несъбрани ябълки в овощната градината или да потърси някой и друг скапан зеленчук в нивата от другата страна. В кухнята и в мазето на манастира, разбира се, имаше много храна, но тя бе направила голяма грешка, като бе избрала пътя към тази килия, която беше доста далеч от главната сграда. Явно нямаше и представа къде е кухнята, иначе не би дошла тук.

Ти наистина си сбъркало посоката, мишленце, помисли си Дру. Инстинктът ти за оцеляване те е подвел.

Когато мишката стигна до другия ъгъл, неочаквано погледна към него. Очичките й се разшириха, а нослето се повдигна. Тя хукна, прекоси стаята със страхотна бързина и се скри в дупката.

Дру едва не се разсмя с глас. Той се приближи до дупката, за да я огледа, но се обърна, защото чу, че резето щракна и се повдига. Една невидима ръка отвори прозорчето за подаване на храна. Таблата с храната за вечеря бе оставена с шум на поличката. После прозорчето се затвори.

Той стана и взе купата и чашата от поличката. Нямаше нито календар, нито часовник. Единственият начин за отмерване на времето бяха камбаната на манастира, смяната на сезоните и видът на храната, която му носеха. Значи днес бе петък, заключи той, като видя съдържанието на чашата и купата. Хляб и вода.

Той остави спартанската си храна на тезгяха и се загледа в тягостния есенен дъжд навън. Може би заради студа и влагата днес той чувстваше глад и като наказание за тази слабост си наложи да не изяжда цялото парче хляб.

По-късно се питаше дали мотивите за това решение не бяха други, но в този момент не беше изненадан от импулса си да остави малко парче хляб пред мишата дупка. Тогава чу камбаната да приканва братята за вечерната служба.

Когато се върна, хлябът го нямаше и той дори си позволи да се усмихне.