Братството на камъка

— Така е. Дори изповедта няма да ви даде опрощение. Единствената ви възможност ще бъде молба за освобождаване. Но толкова сериозни искания се обсъждат месеци наред. Междувременно, ако умрете…

— Това няма значение.

— Не исках…

— Вече съм погубен.

Отец Хафър повиши глас:

— Защото не сте се придържали към християнските закони тринадесет години ли? В сравнение с нарушаването на свещените обети, този грях е нищожен. Мога да ви изслушам още сега и да ви опростя греховете. Но дори и изповедта няма да ви върне спокойствието и да спаси душата ви, ако нарушите обетите. Сигурно вече разбирате защо църковният съвет няма да удовлетвори молбата ви. Ако ви приемем, но продължим да се съмняваме, че ще спазвате стриктно изискванията на картузианския орден, значи самите ние не сме зачели обетите. Ако в определен момент не ви стигнат силите да издържите на изкушенията, вие ще се самоосъдите, а за това до голяма степен вина ще носим и ние. Така ще поставим под заплаха спасението на собствените си души.

— Но ако…

— Да, продължавайте.

— Ако не ме приемете, пак ще бъдете виновни, но за друго.

— За какво?

— За това, което ще бъда принуден да направя. Казах ви, че се чувствам прокълнат. И не защото не съм се изповядвал и причестявал по Великден.

— А за какво?

— Защото ще се самоубия.

Един ден на петата година от неговото отшелничество в манастира, когато кленовете в гората започнаха да аленеят от есенната хладина, той беше коленичил на твърдия под в работилницата за молитва. Изведнъж усети някакво движение вдясно от него. Трепването беше мигновено, затова Дру си помисли, че е възможно да е било зрителна измама от пренапрежение на очите в резултат на мъчителната концентрация. По челото му изби пот. Засрамен, че е позволил да отклони вниманието си, Дру с още по-голямо усърдие се опита да се съсредоточи, за да избегне ужасните видения от миналото.

Но движението продължи. Той усещаше някакво присъствие в стаята. За момент се запита дали е достигнал състояние, в което да халюцинира. Говореше се, че някои монаси след усърдно и изтощително самовглъбяване са имали видения. Но после скептично отхвърли това предположение — беше забелязал раздвижване ниско долу в основата на стената. Какво религиозно видение би се появило точно там?!

Като реши, че това вероятно е изпитание на волята му, той се насили да не гледа натам. Но отново нещо се мярна в периферното му зрение и в един миг на слабост, който после щеше да спаси живота му, той обърна глава и видя малка сива мишка.

Тя трепереше от студ.

Дру беше изненадан.

Но по всичко личеше, че мишката също бе изненадана. И двамата застинаха, гледайки се един друг. Сякаш загубила търпение, мишката помръдна мустачките си. А Дру почеса носа си. Уплашена, мишката изчезна в дупката на стената с учудваща бързина.

В първия момент Дру се усмихна, учуден от развръзката, но когато мишката изчезна, той се намръщи. Когато миналата вечер отиде в параклиса, в стаята нямаше дупка. Той огледа отвора в дървото и се зачуди какво да прави. Тази вечер, когато отиде отново на вечерня, ще трябва да помоли брата-домакин да му даде капан или някаква отрова. След като хванат мишката, домакинът може да използва неговите дърводелски инструменти, за да запуши дупката.

Но защо? — запита се Дру. С настъпването на есенните студове, мишката сигурно е дошла в манастира, за да потърси убежище, както направи и самият той преди време. Всъщност те бяха другари по съдба — той и мишката.

Мисълта му се стори смешна. Той и мишката. Той знаеше колко е опасно мишето нашествие — те можеха да изгризат всичко, дори електрическите кабели. Здравият разум му подсказваше, че ще бъде непрактично, ако пощади мишката.

Но тя го бе заинтригувала. Нейната смелост и освен това… нейната…

Безпомощност — помисли си той — Много лесно можех да я убия.

Не, никога вече. Дори и мишка.

Той реши да не я закача. Трябваше да опита. Дано да не предизвика дявола. Беше толкова самотен, че можеше да си позволи една шегичка.

Отец Хафър пребледня.

— Вие какво?

— Аз наистина вярвам, че оттеглянето ми от света е единственият ми шанс да се спася. В противен случай…

— Ако отхвърля молбата ви, ще бъда виновен за вашето самоубийство, така ли? За този непростим грях? За това, че ще отидете направо в ада? Абсурд!

— Но преди малко вие използвахте същата логика. Казахте, че ако ме приемете въпреки своите опасения, а аз погубя душата си, като наруша обетите, вие ще се чувствате виновен за това.

— А сега ще бъда виновен, ако не ви приема и вие се самоубиете, това ли искате да кажете? Но това е нелепо! Какво става тук? Вие с кого си мислите, че разговаряте? Опитах се да разгледам молбата ви с уважение, а вие се опитвате да ме обвините, че… Единственото нещо, което мога да направя сега, за да не разговарям с вас, е да изляза оттук.

— Но вие сте божи човек. Не можете да обърнете гръб на нищожество като мен.

Отец Хафър сякаш не чу думите му.

— А в този формуляр — той посочи сърдито към бюрото си — подозирам, че има нещо неточно. Пишете, че родителите ви са умрели, когато сте бил на десет години.