Братството на камъка

Провираше се тичешком между мрачните сенки — покрай дървета, храсти и надгробни паметници, бързаше по алеите, покрити с чакъл, въздъхваше облекчено, когато стигаше до участък, покрит с мека трева, която заглушаваше стъпките му. За малко спря да си отдъхне, като се облегна на стената на някаква гробница и се огледа наоколо. В мрака цареше зловеща тишина, нарушена само от далечния шум на минаваща кола.

Най-после ги видя. Краката му сами го бяха завели при тях. Гробовете на неговите родители. Не тръгна направо, а заобиколи, като се оглеждаше предпазливо, припомняйки си вандалите, от които някога ги бе защитавал. Застана пред тях, като се взираше там, където трябваше да бъдат надписите, но те не можеха да се видят в мрака. Въпреки тъмнината беше сигурен, че това е тяхното място. Прокара нежно пръсти по издълбаните надписи — имената, рождените дати и датата на смъртта им, след това се отдръпна и ги погледна за миг, който се превърна в минута, две, три и накрая промълви: „Ех, ако не се бе случило всичко това!“

Един глас го накара да замръзне на мястото си:

— Дру.

Извъртя се.

Гласът беше мъжки, далечен, приглушен.

— Защо го направи? — запита зловещо той.

Дру се взираше напрегнато, но не можа да различи нищо в тъмнината… Трябва да беше там някъде, вдясно.

Не почувства непосредствена заплаха, поне засега. Знаеше, че човекът би могъл лесно да го застреля, докато стоеше пред гробовете. Това означаваше, че иска да разговаря с него. И знаеше точно кой беше — Джейк.

— Съзнаваш ли каква каша си забъркал? — запита Джейк в мрака.

Дру се зарадва на срещата със стария си приятел и почти се усмихна.

— И колко хора те преследват? — глухо продължи Джейк.

— А ти? И ти ли си от тях? Доста далеч си мръднал от Ню Йорк? Не вярвам да си тук, защото обичаш гробища и то в три сутринта. Ще ме убиеш ли?

— Да, точно затова съм тук — гласът му звучеше гърлено, тъжно.

— Какво чакаш тогава, хайде, действай! — крайно изтощен, Дру беше престанал да се интересува от каквото и да било. — Свършен съм. Спокойно мога да легна ей тук и край.

— Защо?

— Имаш заповед!

— Не, друго имам предвид. Искам да знам защо предаде нашата мрежа.

— Не съм я предал.

— Казват, че си.

— Аз пък мога да кажа, че съм папата. Това не значи, че е вярно. А и ти не им вярваш, нали? Иначе нямаше да разговаряш с мен. Просто щеше да ме застреляш, както си стоях пред тях. Как ме откри?

— Вече съвсем се бях отчаял.

— Ето това ти харесвам — пристрастието към дългите обяснения.

— Изпратиха хора да те причакат около дома, в който си живял, за всеки случай. Но аз знаех, че никога няма да се появиш там. Всъщност колкото повече мислех, толкова по-ясно ми ставаше, че никога няма да рискуваш да идеш на такова място, където те очакваха. Предполагах, че си се покрил някъде в някоя планина. С твоя тренинг можеше да изкараш там месеци и години, дори през зимата. Така че преследването беше безсмислено. Ти беше победил. Така мислех.

— Това не ми обяснява…

— Стигаме и до въпроса. Нещо все ме глождеше. Ровех се в паметта си. Все трябваше да има някакво място, което да те влече. Дори и хора като нас имат чувства. Но къде? Запитах се защо беше станал такъв. Тогава се сетих. Веднъж ми разказа нещо — когато една снежна буря ни принуди да пренощуваме на един връх и беше такъв студ, че трябваше да приказваме, за да не заспим, защото това означаваше сигурна смърт. Спомняш ли си?

Да, спомняше си с най-приятелски чувства.

— В Андите.

— Точно — долетя гласът на Джейк от тъмното. — Вече се чудеше какво още да ми разкажеш, за да минава времето и заговори за родителите си, какво се беше случило с тях, как беше живял с леля си и чичо си в Бостън.

— Чичо ми почина.

— Да, но леля ти е жива, въпреки че ти така ми я описа, че бях сигурен, че няма да отидеш за помощ при нея. Но като се замислих за Бостън, си припомних как си защитавал гробовете на родителите си от вандали. Как си се промъквал в гробището всяка нощ. Как дори и като си пораснал, си идвал тук винаги, когато си имал възможност. Не беше трудно да разбера в кое гробище и на кое място са погребани. Продължавах да се питам дали ще дойдеш да кажеш „сбогом“, дали ще се подчиниш на стария навик, преди да се скриеш от света. Или вече си го направил и съм те изпуснал.

— Страхотно попадение.

— Единственото, за което се сещах.

Дру пристъпи напред в мрака.

— От януари насам се крия. Да не би да си висял около гробовете всяка нощ?

— Казах ти. Вече се бях отчаял. Но си дадох срок до края на месеца — засмя се Джейк. — Представи си как се изненадах, когато ти внезапно се появи измежду тези сенки. За секунда дори си помислих, че ми се привижда.

— Подходящо място за призраци. И за приятелски срещи след дълга раздяла. И за убийства. Погребалната церемония може да се пропусне и направо да ме заровят тук. Но ти още не си ме убил. Защо?

— Защото искам да знам какво точно се случи — въздъхна Джейк.

Дру му разказа.

Джейк не реагира веднага.

— Разказът ти е убедителен.

— Не е само „разказ“!