Братството на камъка

— Прав беше. Наистина трябваше да изслушам всички подробности, за да разбера това, което ме интересуваше. Също като… — Арлийн се отпусна на стола си. Търсеше точната дума. — Мисля си, че е като паяжина. Всичко е взаимосвързано, преплетено, върти се в кръг. В името на една ужасна цел. А паякът непрекъснато дебне. Какво направи Джейк? Помогна ли ти?

— Нагласихме работата. Не знам точно какво е казал, но сигурно е бил убедителен. Както разбирам, не е имало никакви последствия, поне допреди две седмици.

— Да, но тогава изведнъж започна да нервничи — размишляваше Арлийн.

— Манастирът беше атакуван малко след изчезването на Джейк — каза отец Станислав.

Напрежението в стаята нарастваше.

— Има ли връзка между двете събития? — обърна се свещеникът към Дру. — Дали някой не е решил, че Джейк знае нещо? Може да са го принудили да признае, че си жив и да са го накарали да каже къде се криеш.

— След шест години? — със съмнение запита Дру. — Ако в „Скалпел“ не са му повярвали, защо е трябвало да чакат толкова дълго, за да го разпитват отново?

— „Скалпел“ ли? — изненада се Арлийн. — Искаш да кажеш, че те стоят зад тази работа? Те са виновни за изчезването на Джейк и нападението на манастира?

— Няма кой друг да бъде. Всички нишки водят към тях.

— Но… — обземаше я все по-силно безпокойство.

— Какво има? Мислех, че се досещаш за това, също както и аз.

— Не, ти нещо не разбираш. Не може да бъде!

— Но всичко съвпада.

— Не! „Скалпел“ отдавна не съществува!

— Моля? — на Дру му прималя.

— Организацията беше разформирована през 1980. Ти си бил в манастира по това време.

Дру рязко се обърна.

— Да, права е — каза отецът. — Моите сведения са много категорични. Както сам каза, организацията е излязла от контрол. Започнала е много да надвишава правата си, като не само е отговаряла на нападения на терористи, но се е насочила и във фатална за нея посока — намеса във вътрешните работи на чужди държави и заговори за свалянето на държавни глави. Ако Аятолахът беше научил, че американците се опитват да го премахнат, щеше веднага да убие заложниците, а не да ги държи срещу откуп. Със сигурност щеше да използва опита за покушение като доказателство на всичко онова, което твърди за Америка и нейното разложение. Ето защо в „Скалпел“ толкова са държали на отстраняването ти. Не само задето не си изпълнил поръчката, но най-вече защото подозират, че си в състояние да предадеш всичките им тайни. Това е най-лошото и то ги влудява.

— Но нали са ме смятали за мъртъв?

— Да. Вероятно научавайки за смъртта ти за първи път след като провали акцията, са могли да заспят спокойно — отговори отецът. — Според моите сведения в „Скалпел“ са разбрали, че са отишли твърде далеч. Навярно някой от тях се е паникьосал и е осведомил Държавния департамент за тази опасна политическа игра. Помниш ли какво се случи с ЦРУ, когато Комисията Чърч към Сената разкри подготвяните от управлението заговори за убийства срещу Кастро, Лумумба, Сукарно, братята Дием?

— Едва не бе разформировано — довърши Дру. — Постигнат бе компромис, а пълномощията му бяха силно орязани. Около седемстотин членове на тайните му организации бяха премахнати.

— Очевидно в „Скалпел“ не са могли да си позволят подобен скандал. Защитавайки собствените си интереси, чиновниците тихомълком са разтурили антитерористичната организация. Отнело им е почти година след неуспеха на акцията срещу Аятолаха.

— Тогава кой, по дяволите, ще се опитва да ме убие? И защо?

— И защо Джейк изведнъж стана така нервен? — погледна ги въпросително Арлийн.

— Може би отговорът е в отровата — разсъждаваше Дру. — Ако знаехме какво точно са използвали в манастира.

— Да — подкрепи го отецът. — Епископът ми каза, че си запазил трупчето на мишката, която ти е спасила живота.

— Малкия Стюарт — тихо каза Дру. — Мисля, че може да ми направи още една последна услуга — да ми помогне да разбера каква отрова са използвали. Ще знам след аутопсията. Ако е нещо по-особено, може да ме заведе до извършителите.

— Не е сигурно. Имаш ли нещо против да я видя?

— Гледката не е приятна.

— Не съм някое невинно дете, както се досещаш.

Дру се загледа в зловещия червен рубин на пръстена му, с пресичащите се сабя и малтийски кръст.

— Да, имам впечатление. Братството на камъка, нали?

— Да.

— Някой ден трябва да ми разкажеш.

— Когато му дойде времето. А сега на работа.

Дру отиде да вземе палтото си. Извади от там найлонова торбичка. Изненадващо за него трупчето изглеждаше много запазено. Беше се свило и изсъхнало като мумия. Отец Станислав почтително го пое и се обърна към Дру: