Бърз е моят револвер

Слязох на първия етаж и попитах дежурния къде мога да намеря Джейк Ларю. Той ми даде домашния му телефон и аз отидох на телефонния автомат малко встрани от главния коридор и набрах номера. Обади се жената на Джейк и трябваше да го събуди, за да го свърже с мен. Гласът му не прозвуча много приятелски, когато каза „ало“.

— Обажда се Майк Хамър, Джейк. Какво стана с онова говедо, което ти предадох онази вечер?

Джейк промърмори нещо неприлично. След това продължи:

— Ама и ти ми подложи една динена кора!

— Защо?

— Има разрешително за това оръжие, ето защо. Да не искаш да си навлека неприятности?

— Какво правят тия — да не са почнали да дават разрешително на всички в щата Ню Йорк?

— Глупости. Казва се Фини Ласт, шофьор и телохранител на Бърин-Гроутин, оня богаташ на острова.

Подсвирнах през стиснати зъби и закачих слушалката. Значи сега даваха разрешително на всички копелета, които искаха да убиват. О, великолепно. Направо прекрасно.

Глава II

Малко преди четири часа се върнах в офиса. Велда усърдно лепеше пликове за писма по един не съвсем дамски маниер и се зарадва на възможността да спре.

— Преди малко се обади Пат — каза тя.

— Навярно те е помолил да ми предадеш да бъда добро момче?

— Думите бяха други, но смисълът бе този. Коя е тя, Майк?

— Още не съм открил, но ще го направя.

— Майк, все пак си шеф и ми е неприятно, че трябва аз да ти отварям очите. На вратата ни чукат проспериращи клиенти, а ти се захващаш с неща, които изобщо не миришат на пари.

Хвърлих шапката си на бюрото.

— Където има убийство, там има и пари, пиленце.

— Убийство ли?

— Върти ми се тази идея из главата.

Приятно беше да си седиш в удобното кресло и да се наслаждаваш на комфорта. Велда ми позволи да се прозина, след това попита:

— Какво търсиш всъщност, Майк?

— Едно име — отвърнах аз. — Само едно име на жена, умряла безименна. Мислиш, че е проява на болезнено любопитство, нали? Все пак трябва да се съгласиш, че не мога да положа венец с надпис „На Рижата“. Какво знаеш за някой си Бърин-Гроутин, Велда?

Следях с поглед мухата, която се разхождаше по тавана, и се опитвах въпросът ми да прозвучи най-обикновено.

След един момент тя отговори:

— Сигурно става дума за Артър Бърин-Гроутин. Той е стар джентълмен от висшето общество на около осемдесет години, предполага се, че е един от четиристотинте най-богати хора на Америка. Някога е бил запален комарджия, но с годините се е озаптил. Сега е страшно набожен. Мъчи се да измоли прошка за греховете от младините си.

Спомних си за него главно по историите, които старчоците обичат да разказват за едно пиене, когато те сгащят в някой бар.

— За какво му е телохранител? — попитах аз.

Велда се порови из паметта си.

— Ако не греша, няколко пъти са ограбвали имението му на острова. Старите хора са склонни да бъдат мнителни и аз не го обвинявам. Аз също бих си наела бодигард. Най-веселото е, че крадецът би могъл да получи всичко, което поиска, ако почука на вратата. Артър Бърин-Гроутин направо се побърква, когато му разказват разни сърцераздирателни истории. Освен това той е един от най-големите филантропи в града — добави Велда.

— Купища пари?

— Аха.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ако не четеше само хумористичната страница във вестниците, и ти щеше да го знаеш. Той е известен като кинозвезда. Очевидно има силно развито чувство за собствено достойнство. Ту преследва някого за клевета, ту лишава от наследство някой далечен роднина, защото е опетнил честното име на Бърин-Гроутин. Преди месец хвърли един милион долара за приют за бездомни кучета и котки. А, чакай малко…

Тя стана и започна да се рови из купчината вестници на бюрото. След кратко търсене измъкна една ротативка отпреди една седмица и я разгъна.

— Тук има нещо за него.

Беше снимка, заснета в някакво гробище. На фона на надгробните паметници и кръстовете се извисяваше наполовина построен мавзолей. Двама работника издигаха по скелето мраморни плочи и ги слагаха на местата им. Един поглед стигаше, за да стане ясно, че в тази работа са вложени много пари. До снимката се мъдреше и проектът на художника, издържан в класически гръцки стил. Артър Бърин-Гроутин искаше да бъде сигурен, че и след смъртта си ще има покрив над главата си.

Велда сложи вестника обратно в купчината.

— Да не би да ни е клиент, Майк?

— Не. Просто случайно срещнах името му и се заинтересувах.

— Лъжеш.

— А ти се държиш грубо с шефа си — озъбих й се аз.

Тя си прибра езика и се върна към работата си на бюрото. Станах и й казах да си тръгне по-рано, след това нахлупих шапката си и излязох. Имаше няколко неща, които ми се въртяха из ума, но ми трябваше известно време, преди да започна.

Отидох в бара, който се намираше долу, и си поръчах бира. Докато допивах третата чаша, вестникарчето донесе вечерното издание. Подадох му десет цента и разгънах вестника на стойката. Пат беше свършил добра работа. Снимката й беше на първа страница, а под нея с едър шрифт бе набрано: „ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОВА МОМИЧЕ?“ Разбира се, че го познавах. Това бе Рижата. Не можех да я забравя. Чудех се дали някой друг си имаше неприятности, че я е забравил.