Бърз е моят револвер

— Да, разбира се, пътищата ни на няколко пъти се пресякоха, но тогава ти винаги ми стоварваше всичко на гърба още преди да започнем, защото си полицай. А аз не мога без информация… всичко, което мога, е да защитавам клиентите си. Откога си започнал да смяташ, че ти се мотам из краката?

Този път Пат се ухили.

— Пак ще трябва да се извинявам днес. Направи ми още една услуга и си представи, че имам наполовина основателни причини да бъда подозрителен. На теб вратът ти е здрав, защото си вършиш сам работата и нямаш нищо против да получиш малко безплатна информация дори от мен, но аз не те обвинявам за това. А аз трябва да се грижа вратът ми да остане цял, защото много добре знаеш какъв натиск се оказва върху нашия департамент. Ако ни спипат натясно, ще трябва да отговаряме пред доста хора.

Той продължи да говори, но аз не го слушах. Очите ми продължаваха да се разхождат по отчета, докато думата „убита“ започна да подскача като жива. Виждах Рижата, с двете мили трапчинки на бузите, целуваща пръста си и грейнала в усмивка, предназначена само и единствено за мен. Проститутка, а можеше да бъде истинска лейди; приятел за няколко безумно кратки мига…

Бях я загубил завинаги.

Стомахът ми се сви на буца, защото Рижата не беше единствената, която си спомнях. Спомнях си много добре и Зализания, с неговия пистолет и гнусната му усмивка. Рижата беше ужасена до смърт, когато го видя… Ноктите ми се впиха болезнено в собствената ми плът и започнах да псувам под носа си. Винаги става така — тази лудост, която ме обзема, когато ми се иска да пречукам някой кучи син, а няма нищо, което да хвана, освен въздух. Знаех дяволски добре какво може да е станало след това. Те вероятно са се отказали да я убеждават повече и единственият им аргумент е останал смъртта.

— Дай ми информация, Майк — каза Пат.

— Няма какво да ти давам — отвърнах му аз. — Изпомпан съм до дъно. Подобни неща ме съсипват окончателно. Бих могъл и аз да съм убиецът.

— Защо смяташ, че е убийство? — попита Пат и ме изгледа внимателно.

Хвърлих листа на масата.

— Не знам, но тя е мъртва. Какво значение има как е умряла? Мъртвият си е мъртъв и за него няма значение как е бил убит.

— Да не стигаме до крайности, Майк. Кажи ми това, което ти знаеш, а аз не знам.

— Как изглеждаше, когато беше жива ли? Беше мило дете.

— Продължавай.

— Няма къде да ходим. Ако е била убита случайно, ще се почувствам адски зле. Ако обаче е била убита…

— Добре, Майк, това вече го чух… ако е била убита, ще тръгнеш сам на лов, ще хванеш гадното копеле и ще му завреш носа в говна. Може би ще го направиш толкова силно, че ще му счупиш врата.

— Да — казах аз. След това го повторих още веднъж.

— Майк.

— Какво?

— Виж, Майк. Ако е убийство, тогава с него ще се заеме нашият отдел. Вероятно не е, но ти толкова ме възбуди, че аз май започвам да мисля, че е. Трябва да съм луд, разбира се, защото в този твой ненормален мозък имаш мисли, които биха могли да объркат всичко. Хайде да не стигаме дотам, Майк. Веднъж беше достатъчно. Тогава не ти казах нищо, но не искам повече да се повтаря. Винаги сме играли комбина, макар че само господ знае защо аз се оказвам повален. Може би съм много смотан. Както и да е, ще ми кажеш ли това, което знаеш?

— Да, Пат.

Не го излъгах. Всичко, което му разказах, беше истина. Просто не му казах останалото. Ужасно приятно е да бъдеш дяволски луд заради нещо, което те кара да се напиеш до припадък, но още по-добре е да вземеш това дяволско нещо, по което си луд, да го фраснеш в стената и да правиш с него всичко, което ти дойде на ум, с единственото желание да можеш да направиш всичките тези неща, преди да е станало твърде късно.

Пат отново си играеше на полицай с тефтера си.

— Къде я срещна? — попита ме той.

— В един бар на Трето авеню. Минах по моста и слязох надолу по Трето авеню и спрях пред този бар по пътя. Не си спомням как изглеждаше улицата, защото бях твърде изморен, но ще отида отново там, ще проверя и ще го намеря, въпреки че наоколо е фрашкано с такива заведения.

— Не е някое малко заведение.

— Напротив, точно такова е. Можеш да ме арестуваш, защото преча на процеса на разследване. Трябваше да си спомням всяка подробност от това, което се случи тази нощ.

— Мога да го направя, Майк.

— Казах ти, че ще го открия.

— Достатъчно. Междувременно ще направим аутопсия, а също така ще се опитаме да открием старите й дрехи. Обади ми се, като откриеш бара. Може би ще го намеря и без теб, но ти можеш да го направиш по-бързо… ако искаш, разбира се.

— Непременно.

Усмихвах се, но нямаше нищо смешно. Това беше единственият начин да се сдържам и да бъда вежлив, без да покажа, че в мен бушува истински ураган от ярост. Стиснахме си ръцете и си казахме по едно културно „довиждане“, но в същото време ми се искаше да псувам и вия.

Не обичам да полудявам по този начин. Но не можех да направя нищо. Убийство! Каква ужасна дума.