Бърз е моят револвер

Пъхнах вестника в джоба си и тръгнах към колата си. Такситата и товарните камиони задръстваха пътя и когато свих към Трето авеню, беше почти шест часът. Доста бързо открих снощното заведение. Имаше дори и свободно място за паркиране. Влязох вътре и се покатерих на столчето пред бара, като оставих небрежно вестника до себе си така, че да се вижда снимката. Дребния носеше супа и сухари на някакъв безделник. Все още не ме беше забелязал.

Когато ме видя — пребледня и изглежда не можеше да отлепи поглед от лицето ми.

— Кво искаш? — проломоти той.

— Яйца. Бекон с яйца. И кафе.

Той тръгна заднишком към шубера и започна да лови яйца в кошницата. Едно яйце падна и се размаза по пода, но Дребния сякаш не го забеляза. Затова пък безделникът така изпръхтя, че супата изхвърча през носа му. Зад фурната имаше стоманен рефлектор, в който на два пъти улових погледа на Дребния. Шпатулата, с която си служеше, бе достатъчно голяма, за да побере цяла торта, но той все не можеше да се справи с яйцето. Успя чак на третия път.

Дребния трепереше ужасно. Не му стана по-добре, когато помести вестника, за да сложи чинията, и видя снимката на Рижата.

— Пържените яйца имат едно огромно предимство — казах аз. — Трудно могат да бъдат изпортени дори от един некадърник. — Дребния просто ме зяпаше. — Да, яйцата са си яйца. Понякога обаче ти попадат и развалени. Направо полудявам, когато държа развалено яйце. Чупил ли си някога развалено яйце? Издават страшен звук и миришат адски. Развалените яйца са истинска отрова.

Бях на средата на яденето, когато Дребния каза:

— Какво искате от мен, мистър?

— Ти ще ми кажеш.

— Полицай ли сте?

И двамата погледнахме едновременно към вестника.

— Имам значка и… желязо.

— Частно ченге? — Той ставаше доста груб.

Оставих вилицата и го погледнах. Когато се налага, мога да придам доста мръснишки израз на лицето си.

— Не ме предизвиквай, дребен, че мутричката ти ще стане на кайма. Колкото повече си мисля за това, толкова повече ми харесва тази идея. Името ми е Майк Хамър… Сигурно си го чувал. Обичам да си имам работа с разумни момчета.

Вдигнах вестника и посочих с пръст въпроса, написан под снимката. Дребосъка отлично разбираше, че не се шегувам. Бях подивял и той го знаеше. Беше уплашен до смърт, но продължаваше да вдига рамене.

— По дяволите, не знам коя е.

— Не беше за първи път тук. Престани да се правиш на луд.

— Добре де, идваше от време на време. Понякога се опитваше да хване някого, но аз я гонех. За мен и останалите беше просто Рижата. Това е всичко, което знам за нея.

— Счупи рекорда по лъгане, дребен.

Устните му се дръпнаха отново над зъбите.

— Копеле такова.

Хванах го за яката на ризата и го заврях в стойката.

— Когато някой се окаже забъркан в каша, понякога може да ходи право, след като излезе от нея. Но понякога не може. Сигурен съм, че ако ченгетата решат да се поровят малко тук, задникът ти ще лъсне и ще им трябва цяла седмица, за да те извадят от реката.

— Честно, Майк, не знам нищо за дамата. Бих ти казал, ако знаех. Аз съм хрисим човек и не искам да се забърквам в разни каши. Що не ме оставиш на мира?

— Миналата нощ тук имаше един бабаит, Фини Ласт. Често ли идва?

Дребния облиза нервно дебелите си устни.

— По дяволите, може би два пъти. Кълна се. Идваше заради червенокосата. Дори не ядеше тук. Пусни ме, моля те.

Разхлабих хватката.

— Разбира се, приятел, ще те пусна — казах и хвърлих върху стойката половин долар. Дребния се зарадва, че може да отиде до касата и да бъде по-далеч от мен. Слязох от столчето и се изправих пред него. — Ако разбера, че си премълчал нещо, ще имаш посетители. В красива синя униформа. Но според мен ще имат затруднения, тъй като ще ти бъде трудно да им обясниш всичко без зъби.

Вече бях до вратата, когато ме повика:

— Ей, Майк!

Обърнах се.

— Според мен… според мен тя живееше някъде наблизо. Струва ми се, в съседния квартал на север оттук.

Не дочака отговор. Имаше доста работа по изтриването на яйцата от пода.

Навън се насочих към колата, но после размислих и тръгнах пеша по Трето авеню към ъгъла на улицата. Претърсването на мрачните дупки, които се намираха наоколо, щеше да ми отнеме цяла седмица и не бях в настроение да върша тази работа.

На ъгъла имаше една сладкарница, чийто интериор едва се виждаше от петната от мухи по витрината. Но въпреки цялата си мръсотия тя служеше като място, в което се събираха хората от околността.

Пред нея се мотаеха трима пънкари, облечени в ярки спортни костюми. Явно нямаха какво да правят и се забавляваха, като пускаха мръсни шеги по адрес на минаващите момичета. Една чевръста блондинка се обърна и фрасна един от тях по устата, като получи ботуш под опашката вместо отговор. Този път момичето си тръгна.

Пресякох улицата и тръгнах към момчето, което се държеше за устата и се опитваше да изтрие червената струйка под устните си. Разкопчах якето си така, че ремъкът на кобура ми можеше да се види за секунда. Те разбраха, че нося желязо, и ме загледаха така, сякаш бях бог на тийнейджърите. Момчето дори забрави да търка лицето си. Чудно местенце за живот.