Чародей

Притисна уста към неговата и се опитва да му вдъхне своя живот. Внезапно той шумно освобождава въздуха от дробовете си и тя мисли, че всичко е свършило. Обхваща с ръце костеливите гърди и когато ги отпуска, той отново поема дъх, после пак и пак. Неясното пърхане на сърцето поема в уверен ритъм и тупканията кънтят в тялото й.

— Върна се! — прошепва тя. — Върна се при мен!

Тялото му е още студено и когато потръпва, тя се залепва цяла за него, за да го стопли. Постепенно дишането става дълбоко и равномерно и тя усеща топла кръв да се раздвижва във вените му. Лежи до него, обзета от дълбоко чувство на удовлетворение, защото знае, че го е спасила и от тази нощ нататък, той принадлежи само на нея.

На сутринта се случва ново чудо. Усеща тялото му да се пробужда и онова, което бе държала малко и меко в шепа, сега отново набъбва, става огромно, твърдо като кокал, напиращо към разтворените й бедра.

Поглежда лицето му и вижда, че Мерен е в пълно съзнание. Очите са потънали дълбоко в изпити орбити, но с израз на такава нежност, че сърцето й подскача в гърдите и тя мисли, че може да се задуши от бурния поток на собствените чувства.

— Да? — пита той.

— Да — отвръща тя. — Искам го повече от всичко на света! — Тя се просва по гръб и посяга надолу, за да му помогне, усетила болка от силното желание, приема го навътре, чак до сърцевината на своята същност, невидими криле я извисяват заедно с него на място, където никога не е била, после с вик усеща, че я изпълва с гореща течност, сякаш е изсмукала в собственото си тяло треската, болката и страданието му. Мерен се отпуска върху нея и заспива.

Тя лежи неподвижно, внимава да не го събуди, успокоява се от звуците на дишането и топлината на измъченото тяло, наслаждава се на болката от проникването в нея.

Усеща събуждането и нежно докосва с устни устните му. Мерен отваря очи и поглежда в нейните, отначало объркан, а после щастлив, спомнил си случилото се през нощта.

— Искам да станеш моя жена! — казва той.

— Аз вече съм твоя жена — отвръща тя, — и ще бъда твоя жена до последния си ден!

113

Нефер поглежда назад, към колоната колесници. Движат се в галоп, по четири в редица. Офицерите чакат неговата команда. Поглежда отново напред и вижда линията вражески пехотинци, разкривена от миража на жегата, заприличала на виеща се по водна повърхност змия. Насочва колоната към средата. Дов е напълно възстановена след грижите на Таита и сега бяга редом с Крус.

Когато приближават, Нефер вижда как противникът се престроява. Линията се превръща в огромен таралеж, огъва се в двоен кръг. Външният е насочил дълги копия напред, а вътрешният показва своите, в пролуките между войниците от първия ред. Нефер препуска право към озъбения бронзов кръг и когато стига на двеста стъпки от него, дава знак за „крилете на Хор“.

Колоната се разгръща, като всяка следваща редица отива ту в едната, ту в другата посока, разперва крилете на Хор, за да обхване пехотинския таралеж. Колесниците се въртят в зашеметяващ кръг, като колело около главина, а късите кавалерийски лъкове изпращат облаци стрели.

Нефер дава сигнал за оттегляне. Колесниците се престрояват отново в колона и се отдалечават. Нов сигнал, колоната се разцепва в средата и извива обратно, с приготвени за хвърляне къси копия.

Докато препуска покрай пехотинския кръг, Нефер вдига юмрук и вика:

— Добре! Този път е много по-добре!

Пехотинците вдигат копия и крещят:

— Нефер Сети и Хор!

Нефер забавя ход и приближава пехотинците в тръс. Иззад кръга на отбраната се показва Таита.

— Ранени? — пита Нефер. Макар да са увили здраво върховете на стрелите с кожа, те пак могат да извадят нечие око или да сторят някаква друга беля.

— Няколко синини — отвръща Таита със свиване на рамене.

— Добре се справят — казва Нефер и вика към пехотинския центурион — дай свободно на момчетата. Искам да им говоря. След това могат да се хранят. А после, пак ще упражняваме мнимо отстъпление.

Нефер се качва върху огромен камък, а отдолу се скупчват пехотинци и кавалеристи.

Таита кляка под скалата. Нефер му напомня много за фараон Тамоз, неговия баща, когато беше на същите години. Обноските му са непринудени, а с хората говори добродушно, с оня простонароден език, който най-добре разбират. В случаи като този, се превръща в един от тях, а топлотата и уважението, което другите изпитват към него са видими от начина, по който реагират: блъскат се усмихнати, за да уловят всяка негова дума, смеят се от сърце на шегите му, червят се от срам под упреците му, грейват от радост при похвалите му.

Нефер прави подробен преглед на проведените учения, като отдава заслуженото на успехите и не пропуска и най-малкия недостатък.

— Мисля, че сте почти готови да поднесете на Трок и Наджа най-голямата изненада в спокойния им живот — приключва той. — А сега, хапнете нещо. Още не сме свършили за днес. Всъщност, едва започнахме.

Хората се смеят и разпръсват. Нефер скача от камъка, но в същия миг се изправя и Таита. Гласът му е спокоен и настойчив:

— Стой, Нефер! Не мърдай! — Нефер замръзва на място.