Черепният трон

— Мъдри думи, тикка. — Той погледна към Иневера. — Може би почитаемата ми баба може да направи нещо за славата на Еверам и да помогне при молитвите за безопасното завръщане на баща ми?

Иневера се накани да възрази, но думите на Асъм ѝ напомниха за съвета, който собствената ѝ майка Манвах ѝ беше дала. Тя кимна.

— Новолунието ще настъпи след по-малко от две седмици и в отсъствието на Избавителя духът на армията ни ще бъде нисък пред надигащите се армии на Ний. Може да вдигне голямо пиршество, което да вдъхне кураж на воините ни, и да се присъедини към множеството гласове, отправящи молби към Еверам за победата на Ахман в последното му изпитание…

— Чудесна идея, дамаджа — каза Мелан, като пристъпи напред.

Иневера погледна към старата си съперница, благодарна за подкрепата ѝ.

— Наистина — каза Асъм. — Може би Светата майка дори ще благослови храната и питиетата?

— Мислех сама да се погрижа за това… — излъга Иневера.

Както беше предрекла Манвах, Кадживах захапа стръвта.

— Повече не го мисли, почитаема дамаджа. И без това бремето ти е непосилно. Умолявам те да прехвърлиш поне това на мен.

Иневера наистина се почувства така, сякаш от раменете ѝ се стовари голяма тежест.

— Боя се, че едно пиршество няма да е достатъчно. Може да ни потрябва още едно след месец, и така, докато не спечелим Шарак Ка.

Иневера не беше виждала Кадживах да се покланя толкова дълбоко от години.

— За мен ще е огромна чест да се погрижа за това, дамаджа.

— Ще поискам от андраха да отдели щедра сума от съкровищницата за организирането на пиршествата — каза Иневера, знаейки, че Ашан ще бъде също толкова доволен, че се е отървал от жената. Щеше да се съгласи на всичко и да го сметне за изгодна сделка. — Ще имаш нужда и от помощ, разбира се. Цветари и готвачи, писари, които да подготвят поканите…

„Хора, които могат да четат и да смятат“, помисли си презрително тя, защото Кадживах, разбира се, не можеше да прави нито едното, нито другото, дори след двайсетте си години в двореца.

— За мен ще бъде чест да помогна на Светата майка — каза Мелан.

— Аз също ще ти помагам, когато се поосвободя от задълженията си — каза Асъм, като погледна многозначително към Иневера.

Тя не се и съмняваше, че някой ден той ще поиска да му върне дълга, но щеше с радост да се разплати. Тази услуга беше безценна.

— Решено е, значи — каза тя и кимна на Кадживах. — Цяла Красия е в дълг към теб, Света майко.

Глава 6 Мъжът е нищо 333 г. СЗ, Есен

Абан слизаше по стъпалата на двореца, като се облягаше тежко върху патерицата си и стискаше зъби всеки път когато болка пронизваше повредения му крак. В двора на Избавителя се остреха ножове, но понякога той имаше чувството, че тези стълби бяха най-голямото предизвикателство, пред което трябваше да се изправя всеки ден. Бе готов да понесе почти всичко заради печалбата, но така и не се беше научил да търпи болка заради самата болка.

Не за пръв път съжали за упорития си отказ да позволи на дамаджата да го изцели. Постъпи мъдро, като ѝ напомни, че не може да го подкупи с удобства — особено такива, които лесно можеше да му отнеме отново — но мисълта за безболезнено преодоляване на стълбите беше нещо, заради което си заслужаваше да убие. И въпреки това имаше нещо друго, за което копнееше далеч по-силно, и то скоро щеше да е негово.

До него вървеше строевият офицер Керан, който се справяше много по-добре със стълбите. Левият му крак, отрязан до коляното, беше заменен от извито парче стоманена намотка. Металът се огъваше леко при всяка стъпка, но с лекота издържаше тежестта на едрия мъж. Керан почти бе успял да си възвърне бойните умения отпреди нараняването и продължаваше да се усъвършенства.

Кха’шарумите на Абан нямаха достъп до двореца, но строевият офицер някога бе обучавал самия Избавител и честта му беше безгранична. Макар да работеше за Абан, той беше добре дошъл навсякъде, дори в двореца. Полезно нещо за телохранител. Сега вече никой не си позволяваше да тормози Абан.

Безухия ги чакаше в подножието на стълбището, отворил вратата на каретата на Абан. На капрата на кочияша имаше двама кха’шаруми с копия, а други двама, въоръжени със северняшки лъкове, седяха на високата седалка в задната част на каретата. Керан скочи с лекота в каретата и взе патерицата на Абан, а глухият великан повдигна кхафита и го вкара вътре с лекотата на мъж, който вдига дете, за да му спести изкачването на омразните стъпала.

Твърде грамаден, за да се чувства удобно вътре, Безухия затвори вратата и скочи на първото стъпало, като се хвана за дръжката на вратата, за да се вози отвън. Потропа с длан по стената на каретата и кочияшът опъна поводите.

— Дамаджите приеха ли Ашан за андрах? — попита Керан.

Абан сви рамене.

— Със своята демонстрация на сила, дамаджата и без това не им даде право на избор. Ашан е нейна марионетка, а никой не е чак толкова глупав, че да се осмели да ѝ се противопостави.

Керан кимна. Познаваше добре дамаджата.