Черепният трон

Дамаджи’тингата бръкна в торбичката с хора и извади малка черна бучка — парче от гръдната кост на мълниеносен демон. Дамаджи’тингите знаеха какво следва, затова побързаха да извърнат очи, но останалите в стаята го погледнаха и бяха заслепени от яркия проблясък, и оглушаха от силния гръм.

Когато пред очите им се проясни, Фахсту, синът на Фахсту, лежеше почти до голямата двукрила вратата, а гърдите му представляваха овъглена, димяща развалина. Залата се изпълни с миризмата на печено месо.

— Действаш твърде бързо и твърде сурово, дамаджа — каза Кева. — Дамаджите ще се разбунтуват.

— Нека, щом са такива глупаци — рече Белина. — Ахман няма да заплаче, ако, когато се върне, открие, че целият съвет се е смалил до изгоряла купчинка на пода в тронната му зала, а синовете му са поели контрола над племената.

— А ако не се върне? — попита Мелан.

— Още по-добра причина да сплашим дамаджите и да съберем колкото се може повече шарум’тинги — отвърна Иневера. — Дори кхафитът Абан има повече войници от мен.

— Кха’шаруми — изплю се презрително Кева. — Не истински воини.

— Кажи го на Хасик — рече Иневера. — Личният телохранител на Избавителя, победен и скопен от кхафит. Така наричат и шарум’тингите, но аз бих предпочела всяка една от дъщерите по копие на Енкидо, пред дузина Копия на Избавителя.

Бяха стигнали до личната градина на Иневера, зелен лабиринт, изпълнен с грижливо подрязани растения, много от които бяха отгледани от семена, донесени чак от Красия. Имаше лечебни билки и смъртоносни отрови, пресни плодове, ядки и зеленчуци, както и най-различни треви, храсти, цветя и дървета, отглеждани заради чисто естетическата им стойност.

В градината Иневера лесно намираше центъра си, застанала на слънце след цъфтящата растителност. Подобна градина трудно можеше да се поддържа дори в Двореца на Избавителя в Красия. Земята не беше плодородна. В Дара на Еверам като че ли беше достатъчно просто да нахвърляш семената във всички посоки и те щяха да си виреят без никаква помощ.

Иневера вдъхна дълбоко, но миг по-късно изгуби центъра си, щом улови лекия мирис на парфюм, който винаги бе означавал край на спокойствието.

— Тръгвайте, докато можете, малки сестри — каза тихо тя. — Светата майка чака в беседката.

Думите ѝ бяха достатъчни, за да накарат сестрите съпруги да напуснат градината толкова бързо, колкото им позволяваше достойнството. Като дживах ка на Ахман, Иневера носеше отговорност за майка му, което далеч не я правеше щастлива.

Завиждаше на сестрите си. Ако можеше, тя също щеше да избяга от градината.

Еверам сигурно е недоволен от мен, иначе щеше да ме предупреди чрез заровете.

Само Кева, Мелан и Асави се осмелиха да останат. Ашия се изгуби сред листата, макар Иневера да знаеше, че момичето винаги стои някъде наблизо, за да я пази.

Дамаджата си пое дълбоко дъх и се огъна пред вятъра.

— Най-добре да приключвам с това — промърмори тя и се запъти бързо към мястото, където я чакаше Светата майка.

Иневера чу Кадживах, преди още да я е видяла.

— О, Еверам, изпъни си гърба, Таладжа — сопна се Светата майка. — Ти си невеста на Избавителя, а не някаква си търговка дал’тинга на пазара.

Картината се разкри пред очите ѝ точно когато Кадживах се пресегна и грабна един сладкиш от ръката на другата си снаха.

— Доста си наддала, Евералия.

Тя погледна към една от прислужниците.

— Къде е нектарът, който поисках? И гледай този път да е изстуден. — После се обърна към другата прислужница, която държеше нелепо ветрило. — Не съм ти казала да спреш да ми вееш, момиче. — После сама започна да си прави вятър, ръката ѝ жужеше като крилца на колибри. — Знаеш каква ставам. Еверам ми е свидетел, че в цялата зелена земя е влажно като в банята. Как го изтърпяват?

Светата майка милостиво млъкна, щом Иневера влезе в беседката. Останалите жени изглеждаха така, сякаш ги беше спасила от ядрене. Макар да третираше всички други жени като слугини, Кадживах имаше достатъчно акъл, за да се отнася с уважение към дама’тингите и най-вече към Иневера.

В повечето случаи.

— Къде е синът ми? — попита настоятелно тя, като се втурна към Иневера. Носеше черната роба и белия воал на кай’тинга, но беше добавила и бял шал, както обичаше да се носи Ахман. — В двореца се носят всякакви слухове, зет ми седи на Черепния трон, а мен ме правят на глупачка.

„Съвсем точно казано“, помисли си Иневера.

— Настоявам да разбера какво става! — продължи с още по-писклив глас Кадживах.

Настоява. Иневера почувства студения гняв, който се зароди в центъра ѝ. Нима тази жена беше забравила с кого разговаря? Дори Ахман не се осмеляваше да настоява пред нея. Представи си как изстрелва Кадживах към другия край на градината точно както беше постъпила с Фахсту в тронната зала.