Черния мустанг

— Така ли мислиш?

— Да. Не е необходимо никой да разбере кои сме и какво искаме. Не е изключено да ни издадат на команчите.

— Невъзможно!

— Дори е много лесно!

— Не е. Че на кой може да хрумне да даде на червенокожите подобно сведение?

— Спомни си за метиса, който се ползваше от безрезервното ти доверие! Човек трябва да е извънредно предпазлив, още повече щом става въпрос за толкова много човешки живота, както в случая.

— Well! Но все пак трябва да телеграфирам. Просто ще съобщя, че пристигат четирима пътници. Длъжен съм да го сторя. Но ако се лъжеш, че тази нощ сме в безопасност, може да ни сполети дяволски голямо нещастие!

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако все пак команчите се появят, докато те няма?

— Няма да се появят!

— Тъй си мислиш ти, сър! С удоволствие признавам, че в подобни истории си сто пъти по-опитен от мен, ала преди малко самият ти каза, че човек трябвало да е извънредно предпазлив.

— Няма да ти противореча. И така, постъпи както ти повелява дългът!

— Че какво ли ми повелява дългът?

— Накарай от всички страни на лагера да запалят големи огньове и край тях постави стражи. Ако случайно команчите се намират наблизо, което аз обаче решително отхвърлям, те ще видят, че сме нащрек и няма да посмеят да се приближат.

— Да, това е най-добрата предпазна мярка. Така ще направя.

Той се отдалечи, за да даде необходимите заповеди и скоро, въпреки че всичко наоколо беше подгизнало от дъжд, пламнаха шест огромни огъня, които осветиха целия лагер. Инженерът бе оставил един пост и в жилището си, за да му доложи, когато чуе звъна на намиращия се там телеграф. Естествено за сън и дума не можеше да става. Приготовленията за потеглянето на влака бяха направени своевременно. За четиримата пътници и конете им бе напълно достатъчно един твърде обемист товарен вагон, в който направиха няколко удобни за сядане места. Когато прозвуча сигналът и дойде известието, че локомотивът е потеглил от Роки Граунд, те качиха конете във вагона, а за собствениците им бе приготвен силен грог, за да пийнат по чашка на раздяла. След около час и половина локомотивът пристигна и го скачиха с вагона. Пътниците се сбогуваха, качиха се в товарния вагон, а инженерът отиде да предаде съобщението, че хората от Роки Граунд трябва да посрещнат четирима пътници.

Макар че релсовият път беше временен и наоколо цареше голяма тъмнина, късата композиция летеше със скорост на бърз влак. Типично по американски, с типичното безгрижие. През време на цялото пътуване не се появи нито една светлинка, за окото нямаше никаква опорна точка. Планини, долини, прерии и гори се бяха слели в едно и не се различаваха. Изглеждаше сякаш влакът фучи все през някакъв безкрайно дълъг тунел, тъй че четиримата мъже се зарадваха, когато най-сетне локомотивът пронизително изсвири и пред очите им изплуваха светлините на тяхната цел.

И тук горяха няколко огъня, на чиито отблясъци най-напред забелязаха продълговата ниска постройка с много широка входна врата. Изглежда вътрешността й беше разделена на няколко помещения, в едно от които имаше светлина. На дирека на портата стоеше облегнат слабичък и невисок човечец, облечен в кожените дрехи на уестман. Друг мъж беше застанал недалеч от релсите и щом влакът спря, той се приближи до вагона, бутна докрай полу отворената плъзгаща се врата и подвикна:

— Роки Граунд! Слизайте, мешърс! Любопитен съм да видя заради какви хора моят колега от Фъруд Ками организира това нощно пътуване.

— Веднага ще видиш и разбереш, сър — отговори му Олд Шетърхенд. — Естествено предполагам, че тук си служебно лице, а?

— Аз съм инженерът, сър. А ти?

— Ще чуеш имената ни, когато се настаним вътре на светло. Имаш ли някое място, където добре да подслоним конете си?

— Ще видим. Излезте първо самите вие. Докато слизаха, той се вглеждаше внимателно в лицата им, а накрая разочаровано промърмори:

— Хм! Все непознати! Има дори и един червенокож! Бях си помислил нещо съвсем друго!

— Навярно си очаквал началници или нещо подобно, а? — засмя се Олд Шетърхенд. — Милионери-акционери, нали? Не ни се сърди, че ще продължим пътя си и тогава пак ще можеш да спиш.

— Ще продължите ли? Ами че в такъв случай сте само някакви ловци или трапери, а?

— Така е.

— Е как може тогава моят колега да иска от мен посред нощ да…

Той бе прекъснат. Слабичкото човече, което стоеше облегнато на вратата, в момента се приближи и попита:

— И аз самият съм любопитен да видя що за люде правят среднощен излет из Дивия запад с извънреден влак. Ако по такъв начин…

Той млъкна. До този момент Олд Шетърхенд стоеше с гръб към него, но щом чу този познат глас, уестманът бързо се обърна. Дребосъкът видя лицето му, прекъсна започнатото изречение и изкрещя:

— Поразяващата ръка! Поразяващата ръка!

— Хобъл Франк, Хобъл Франк! — възкликна белият ловец не по-малко смаян от другия.

— И Винету! Винету! — отново извика Франк, след като разпозна и апача.

— Уф! — обади се вождът.

Тонът, с който той изрече това единствено възклицание, издаваше чувствата, породени у него от тази толкова неочаквана среща.