Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Това е същинска лудост — рече тя. — Лудост и магия. Знам, че ще ме открият, и въпреки това не можех да не дойда. Дойдох, макар и против волята си.

— Как успя да влезеш? — нетърпеливо запитах аз.

Тя все още държеше воала пред устата си.

— Дребен кашлящ старец ми отвори, щом почуках — отвърна тя. — Би трябвало да обличаш слугата си по-добре и да го караш да се вчесва и да подстригва брадата си. Той така се засрами от вида си, че ми обърна гръб, без даже да ме погледне. — Тя се огледа наоколо. — И стаята ти има нужда от почистване. — Погледът й бързо се отклони от ъгъла на одаята. Аз метнах един килим върху неоправеното си легло и изтичах навън. Слугата ми стърчеше насред Двора, зареял поглед в облаците.

— Какъв красив ден — отбеляза той, усмихвайки се лукаво.

— Да, прекрасен ден — съгласих се аз и се прекръстих по гръцки обичай. — Най-чудесният ден в моя живот. Изтичай да купиш вино, сладкиши, бонбони, печено месо и сладка. В изобилие. Донеси една голяма кошница, та да има и за теб, и за братовчедите ти, за леля ти и за целия ти род. Ако по пътя си срещнеш просяци, дай им милостиня и ги благослови.

— Господарю, да не би днес да имаш рожден ден? — попита старецът, преструвайки се, че нищо не знае.

— Дойде ми гостенка — отвърнах. — Една обикновена жена от нисш произход е тук, за да разтуши самотата ми.

— Каква гостенка! — с престорено учудване попита той.

Аз никого не съм видял. Стори ми се, че някой потропа на вратата, но щом отворих, на улицата нямаше никой. Да не би да се шегуваш, господарю?

— Направи каквото ти заповядах — подканих го аз. — Но ако само продумаш на някого за тази гостенка, аз собственоръчно ще те хвана за брадата и ще ти прережа гърлото!

И докато се навеждаше да вземе кошницата, сграбчих го за ръкава. — Не съм те питал никога за името ти. Как се казваш?

— Това е огромна чест за мен — каза старецът. — Казвам се Мануил, кръстен съм на стария император, при когото баща ми служи като носач на дърва.

— Мануил — повторих аз. — Какво красиво име! Мануил, това е най-щастливият ден в моя живот. — След което го хванах за ушите, целунах обраслите му бузи и го бутнах на улицата.

Щом се върнах в стаята, забелязах, че гостенката ми беше махнала кафявия воал и бе открила лицето си. Не можех да й се нагледам. Думите се запираха в гърлото ми, краката не ме държаха, коленичих и опрях глава в коленете й. Заплаках със сълзи на радост и упоение. Тя срамежливо докосна с ръка главата ми и ме погали по косата.

Когато най-после вдигнах очи, видях я да се усмихва. Усмивката й беше като слънчев лъч, а очите й — златно-кафяви цветя. Синьо изписаните й вежди бяха високи и завити като чудни дъги, страните й — истински лалета, а меките й устни — същински цветчета на роза. Зъбите й бяха бели като маргарит. Замаях се от красотата й. Казах й всичко това.

— Сърцето ми е като на седемнадесетгодишен — продължих. — Вземам назаем от поета, понеже собствените думи не ми стигат. Твоята красота ме опиянява. Все едно, че никога нищо не съм преживявал. Все едно, че никога не съм се докосвал до жена. И въпреки това имам чувството, че винаги съм те познавал.

— За мен ти си цяла Византия — говорех аз. — Ти си столицата на всички императори — Константинопол. По същия начин познах появилите се в далечината очертания на твоя град, що за първи път съзирах от палубата на кораба. По същия начин познах улиците, колонадите, мраморните мозайки, златото и порфира, все едно, че някога съм живял сред тях. Улиците и площадите знаех с душата си и никога не ми се наложи да питам къде се намирам. По същия начин познавам и теб, любов моя. Заради тебе щял живот ме е влечало насам. Теб сънувам, щом сънувам този град. И така, както тази столица е хиляди пъти по-прекрасна, отколкото можех да си представя, ти си хиляди пъти по-чаровна, отколкото си спомням.

— По-прекрасна и по-чаровна от всичко, що си спомням — не спирах аз. — Две седмици са страшно дълго време. Две седмици в царството на мъртвите. Защо не дойде тогава, когато обеща? Защо ме забрави? Мислех, че ще умра! Тя ме погледна, притвори очи и с крайчеца на пръстите си докосна извивката на устата ми, очите ми, страните ми. След което отвори искрящи усмихнати кадифени очи и помоли:

— Говори ми още. Красиво говориш. Приятно е за ухото, макар че всичко е лъжа. Май вече беше забравил за мене. Затуй така се притесни, като ме видя. Добре, че все още по външността ми си спомняш коя съм.

— Не, не — възпротиви се тя и положи ръце на гърдите ми. Но съпротивата й беше по-скоро подкана. Целунах я. Тялото й омекна и се стопи в ръцете ми. После ме отблъсна, обърна ми гръб и закри с длани лицето си.

— Какво правиш с мен — изхълца и избухна в сълзи. — Не за това съм дошла при теб. Чак главата ме заболя.

Не се лъжех. Беше недокосвана и без опит. Устните и тялото й я издадоха. Беше горделива, може би, страстна и лесно се палеше, капризна и ревностно пазена, но не опитала от греха. Вероятно само с въображението си, но не и с тялото си.