Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

От лицето й видях, че наистина я болеше глава. Внимателно взех прекрасната й главица в ръце и започнах да разтривам челото й.

— Прости ми — рече тя, подсмърчайки от болка. — Вероятно съм прекалено чувствителна. Все едно, че огнени игли пробождат мозъка ми. Изглежда се уплаших, когато ме прегърна.

Енергия премина през ръцете ми — от моето тяло в нейното. И не след дълго тя дълбоко въздъхна, отпусна се и отвори очи.

— Имаш нежни ръце — промълви, обърна глава и леко целуна дланта ми. — Имаш ръце на лечител.

Погледнах ръцете си.

— На лечител или на унищожител? — дрезгаво изрекох аз. — Но, повярвай ми, зло не ти желая, би трябвало сама да го чувстваш.

Тя ме погледна в очите. Погледът й отново беше прям и познат. И аз се потопих в него така, че всичко наоколо ми се премрежи и стана недействително.

— Грешката беше моя — призна тя. Може би пожелах злото, но не и дълбоко в себе си. Сега всичко пак е наред. Хубаво ми е при теб. Никъде другаде вече не ми е добре. Дори родният дом ми е омръзнал и опротивял. Нещо постоянно ме привлича към теб — през зидовете, през стените, през целия град. Да не би да си ме омагьосал?

— Любовта е магия — рекох аз. — Любовта е най-ужасната магия. Ти ме омагьоса, щом ме погледна в очите там, пред черквата на Светата Мъдрост.

— Това е лудост — оплака се тя. — Баща ми никога не ще се съгласи да ме даде на латинец. Не знам дори нищо за твоя род. Пътешественик и авантюрист си ти. Не, баща ми по-скоро ще нареди да те убият.

Сърцето ми замря. За да печеля време, започнах да се хваля:

— Произходът е изписан на лицето ми. Меч е баща ми, гъше перо — майка ми. Мислещите звезди са ми братя, ангели и демони — родственици най-близки.

Тя ме погледна открито и рече:

— Не исках да те обидя. Това беше само една истина. Високопарните слова заседнаха на гърлото ми. Действителността беше къде по-проста.

— Женен съм — признах аз. — Но вече девет години не съм виждал съпругата си, макар да знам, че е жива. Синът ни е вече на дванадесет. Вероятно поех кръста, защото не можех повече да живея с тях. Те вярват, че съм паднал в битката край Варна. Така е по-добре.

Още при първите ми слова тя силно потрепери. Не се гледахме един друг. Тя заоправя яката на дрехата си и намести брошката на гърдите си. Шията й беше съвсем пребледняла.

— И какво означава това? — най-сетне изрече с леден глас тя. — Така или иначе, от това нищо нямаше да излезе. — Отново заоправя брошката си, погледна ръката си и продължи. — Трябва да тръгвам. Би ли ми помогнал да се наметна?

Но аз нямах намерение да я пусна. Нито пък тя самата желаеше да си ходи. Каза така само, за да ме нарани.

— И двамата сме възрастни хора — забелязах аз с нежелана груба нотка в гласа. — Не се вдетинявай! Знаеш много добре какво правиш.

— Ти дойде при мен с широко отворени очи — продължих аз. — За какво ми е на мен женитба, за какво ми е светото църковно тайнство. За какво са ми раят и адът, след като те има теб. След като те намерих. Те не са това, що вярваме и що ни проповядват. Ти ми принадлежиш, не се опитвай да отричаш. Но ще повторя още веднъж, не желая да ти се случи нищо лошо.

Тя стоеше мълчаливо, заковала поглед в пода. Затуй продължих:

— Опитала ли си да проумееш какво ни очаква? Нищо друго освен смърт или робство при турците. Трябва да изберем едно от двете. Не ни остава много време — няколко месеца, най-много половин година. И агаряните ще са тук.

— Какво значение имат тогава обичаи и благоприличие? — извиках аз и ударих с ръка облегалката на един стол така силно, че болка премина по цялото ми тяло и овлажни очите ми. — За женитба, дом и деца човек може да мисли, когато има живот пред себе си. Но не и ние с теб. Любовта ни е обречена предварително на гибел. Това, което имаме, е кратко мигновение. Но ти, ти искаш да се наметнеш и да си тръгнеш само защото преди години господ ме принуди да се венчая с жена, много по-възрастна от мен, на която отдадох тялото си само от съжаление. До сърцето ми тя никога не се докосна.

— Какво ме интересува твоето сърце? — избухна тя с пламнали страни. — Сърцето ти е латинско, думите ти го доказват. Константинопол никога не ще бъде унищожен. Напразно всяко ново поколение турци са се опитвали да го превземат. Самата Божа Майка варди стените му и как ли невръстно хлапе, какъвто е Мехмед, с който дори самите турци се подиграват, ще съумее да ги разруши.

Но всичко това беше само заради приказването, тъй непоклатима беше вярата й в стените на града. С по-тих глас и поглеждайки встрани тя попита:

— Що рече за божията принуда? И наистина ли жена ти е по-възрастна от теб? Въпросът й накара сърцето ми отново да се възрадва, тъй като беше доказателство за това, че в нейната ревнива женска душа се бе пробудило любопитство. В същото време слугата ми се върна, блъскайки входната врата и тропайки тежко по стълбата. Излязох да го посрещна и взех кошницата от ръката му.

— Нямам повече нужда от теб днес, Мануил — рекох аз.

— Господарю — настоя той, — ще вардя къщата от отсрещната винарна. Повярвай ми, така е най-добре.