Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Не съм скривал своята позиция. Същите слова съм изричал право в лицето на Константин. Аз нямам нищо за губене, но не съм сам. Целият народ е зад гърба ми и много от нобилите10, които се страхуват от гнева господен. Кажи това на онзи, който те е проводил.

— Заблуждаваш се — възразих аз. — Не съм на служба при султана, но ти несъмнено ще намериш други пътища, по които думите ти да достигнат до неговите уши.

10 януари 1453

Отново бях повикан във Влахернския дворец. Протоасекритът Францес беше изключително любезен и внимателен, предложи ми вино, но нито веднъж не ме погледна в очите. Въртеше на пръста си пръстен печат с големината на бебешки юмрук и разглеждаше добре поддържаните си нокти. Без съмнение той е начетен и умен мъж, който вече в нищо не вярва. Просто е верен на императора. Израсли са заедно като деца.

Преструвайки се на мой приятел, той си припомни как преди петнадесет години в окървавеното от залеза гръцко море, на борда на закотвения за нощта кораб, се бяхме надпреварвали да рецитираме Омирови стихове.

— Тази зима е решаваща — заяви Францес. — В Андрианопол великият везир върши каквото може в името на мира. Наскоро чрез генуезкото посредничество на Пера получихме от него насърчителни писма. Това май няма защо да крия от теб. Той ни подтиква да имаме вяра в бъдещето и да се въоръжаваме колкото се може по-добре. Колкото по-добре сме въоръжени, толкова по-сигурен е султанският неуспех, ако рече да ни обсажда.

— Тази зима е решаваща — потвърдих аз. — Колкото по-скоро султанските топове бъдат излети и войската приведена в бойна готовност, толкова по-скоро Константинопол ще падне.

— Стените ни са удържали много обсади — усмихна се Францес. — Само латинците веднъж успяха да превземат града. Но те Нападаха откъм морето. Оттогава не обичаме кръстоносните походи. Предпочитаме да живеем в мир с турците.

— Само ти губя времето — казах аз. — Повече не ще те задържам.

— Да, наистина — сети се той. — Та аз имам да говоря нещо с теб. Казват, че твърде често посещаваш Пера. И при монаха Генадий си ходил в манастира, въпреки че той по заповед на василевса е под домашен арест. Какво точно се опитваш да постигнеш?

— Чувствам се самотен — заявих аз. — Имам чувството, че тук никой не ми се доверява. Опитах само да възкреся старо приятелство, но се оказа, че Георгий Сколарий е умрял. Срещата ми с монаха Генадий не беше от най-приятните.

Францес разпери ръце с досада.

— Защо ли ми трябва да се препирам с теб. Така или иначе няма да се разберем.

— В името божие, велики протоасекрите — извиках аз. — Избягах от султана и се отказах от поста си, за който мнозина ми завиждаха, да се сражавам за Константинопол. Не за теб или за твоя император, а за този град, що нявга беше сърцето на целия свят. Само това сърце е останало да тупти от могъщата империя. С него живея и с него ще умра. Ако бъда пленен, султанът ще ме набие на кол.

— Глупости! — грубо рече Францес. — Да беше на двадесет години, по щях да ти повярвам. Ти, що по рождение си франк и латинец, какво общо можеш да имаш с нас?

— Искам да се бия — обясних. — Ако щеш от суета пред лицето на разрухата и смъртта. В победа не вярвам и ще се сражавам без надежда. Но какво значение има всичко това, щом желая да се боря докрай.

За момент ми се стори, че думите ми го склониха да ми вярва и че беше готов да ме зачеркне от политическите си планове като безобиден мечтател. Но не след дълго той отърси глава и бледосините му очи се изпълниха с тъга.

— Ако беше някой друг, дошъл от Европа с кръст на ръкава, ако в замяна на услугите си ламтеше за пари и търговски изгоди както всички франки, тогава може би щях да ти повярвам и да ти имам доверие. Но ти си прекалено образован, твърде обигран и хладнокръвен, за да си обясня поведението ти по друг начин, освен че имаш някакви тайни намерения.

Стоях прав пред него. Краката ми бяха неспокойни и желаеха да се приберат у дома. Но той продължаваше да върти на пръста си печата и да поглежда към мен без да среща очите ми, все едно че му бях противен.

— Откъде се появи в Базел? И как успя да спечелиш доверието на доктор Николай Кузански? Защо отплава с него за Константинопол? Ти още тогава владееше турски. И защо така упорито се придържаше към синода във Ферара и Флоренция? Къде изчезна след това? И как така кардинал Юлиус Цезарини взе точно теб за секретар? Ти ли го уби край Варна, след което се завърна при турците? И недей да се втренчваш в мен! — извика той, размахвайки ръце пред лицето си. — Турците разправят, че обладаваш тайнствени сили, така че всички животни ти се подчиняват, и че умееш да печелиш доверието на когото си поискаш. Мен не ще победиш! Аз имам пръстен и талисман? Но това са глупости. Доверявам се единствено на разума си.

Замълчах. Безсмислено беше да му противореча. Той се изправи и ме перна с опакото на ръката си през гърдите като от яд, но само за да ме обърка.