Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

И мен биха могли да ме арестуват. И да ме изтезават докато призная това, що искат. Но Константин не им разрешава, а Францес не смее. Аз може би наистина съм султански агент. Такъв мъж не се подлага на изтезание, когато врагът е пред вратите.

Бавен е, много е бавен Константин. И е прекалено чувствителен като василевс. Как ли венецианският император може да слезе от гърба на коня си и с лост да търкаля камъни или да вземе в ръка зидарска мистрия и рамо до рамо с обикновения трудов народ да работи и с примера си да го вдъхновява, както султан Мехмед на Босфорския бряг. Какъв изблик на ентусиазъм ще да последва. Но не, ремонтните работи вървят бездушно, мързеливо и бавно.

А на мен не ми е позволено даже да зидам и да нося киреч за укрепването на тези вечни стени. Не мразя Константин, но ми е трудно да му простя това.

Върнах се в къщата си, изкъпах се, разреших на слугата си да ми измие косата и надянах отново латинските си дрехи.

Щом разказах на Мануил, че съм срещнал император Константин и съм стоял срещу венценосния василевс, той започна лукаво да се подсмихва. Пих вино заедно с него. Той ми разправи за стаята, чиито стени бяха покрити с първите донесени от Рим плочки порфир. Малцина са виждали тази стая. В тази пурпурна одая са се раждали всички византийски императори, а от височината на малък балкон са обявявали на народа за появяването им на света.

— Да пием за императорското ти име, Мануил! Вдигнах наздрвавица аз и напълних пръстената му чаша.

— Да пием за твоето собствено име, господарю Йоханес! — отвърна той и така нетърпеливо отпи, че чак се поля.

24 януари 1453

Ако беше отплавала от града, щях да чуя за това. Дори корабът да бе отплавал тайно през нощта, мълвата щеше веднага да последва. Пристанището е пред очите на всички — като на тепсия. И бездруго в този град нищо не остава скрито.

Азиатският бряг се синее в далечината и мъчително безпокойство разяжда сърцето ми.

Ако бях без име, без репутация и без минало, можех да се смеся с морето от хора и да живея ден за ден, доволен и спокоен. Но вече съм опитал от коравия хляб на познанието и волята ми е като камък.

26 януари 1453

Случи се нещо неочаквано. Два големи бойни кораба с опънати платна се плъзнаха днес в пристанището и докато моряците сгъваха платната, по пристанищните стени се насъбра народ да вика и да маха с ръце. По-големият е наистина страховит, равен по сила на венецианските.

Командир е Джовани Джустиниани, генуезец, бивш наместник на Кафа и опитен наемен войник. Той води със себе си седемстотин изпитани наемника. Народът е обхванат от бясна радост, въпреки че тези войски са латински. Въоръжението им е безупречно. Много от тях носят двуостри мечове и в металните си доспехи всеки се равнява на десет лековъоръжени и облечени с кожени ризници воини. Те са привикнали на строга дисциплина и високо ценят своя военачалник. Това си личи по начина, по който слязоха от корабите и в строй се отправиха през града към Влахернския дворец, бляскайки с доспехите си.

Императорът лично прегледа войската от наемници. Ако знаеше предварително за тяхното идване, добре бе успял да го запази в тайна. Обикновено срещу добро заплащане за няколко дни можеше да се получат сведения и от най-секретните гръцки преговори.

Може би Западът все пак не е забравил Константинопол. Джустиниани трябва да е дошъл с благословията на Генуа. Без нея той не би могъл да въоръжи корабите си и да плаща на войниците си.

Но само султанските еничари са дванадесет хиляди на брой. В полето край Варна дори обкованото в брони рицарство не можа да им се опре.

27 януари 1453

Тя дойде. Тя дойде още веднъж. Не ме беше забравила.

Беше бледна и отслабнала. Кафявите й очи бяха неспокойни, беше страдала. Думите и въпросите умираха още на устните ми. Защо ли трябваше да говоря и да питам, след като тя беше дошла.

— Любима моя! — успях само да отроня аз. — Любима моя!

— Защо дойде в този град? — обвини ме тя. — Защо не си стоя при твоя султан? Защо ме измъчваш така? Защо не ме освободиш от оковите на волята си?

— Срамувам се от себе си — продължи тя. — Преди бях радостна и самоуверена, а сега съм съвсем без воля. Краката ми ме водят тук, където не желая да идвам. И ти — латинец, аватрюрист и на всичко отгоре женен! Караш ме да се мразя.

— Никаква полза няма и от най-доброто възпитание — заоплаква се тя. — Никаква полза няма от учението, от способността да се преценяват нещата, от рода, от гордостта и от богатството. Напълно съм във властта ти, като че ли съм робиня. Срамувам се от всяка своя стъпка, що ме е довела до тук.

— Ти дори не си ме докоснал — възнегодува тя, — а ето, че кръвта ми мрачно бушува и тъмните сили на тялото ми викат с пълен глас. Преди бях светла и чиста. Сега вече не знам каква съм и що искам.

— Кинжал в сърцето ти и отрова в твоя стакан! — извика тя. — По-добре да те няма! Това дойдох да ти кажа! Взех я в ръцете си и я целунах по устата. Този път не я заболя глава. По времето на нашата раздяла тя се бе превърнала в жена, която тръпнеше в прегръдката ми.