Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Изкачихме хълма. Край пристанището беснееха генуезките наемници и задръстваха улиците, хванати под мишници в дълги редици. Задяваха жените и подхвърляха обиди към минувачите на най-различни езици. Но доброжелателно, защото още нищо не ги беше ядосало. Даже оръжието си бяха оставили на корабите. На нас те правеха път без да казват нищо. По високо изправената й глава разбираха, че е знатна дама, макар лицето й да бе покрито с воал. А от моя път пияните войници се отдръпваха и преди битката край Варна.

Гърците се бяха прибрали по къщите си. Когато изкачихме хълма, всичко вече беше утихнало. Само нощната стража обикаляше с фенери и с викове отдалече предупреждаваше за своето появяване. Фенери се клатеха по мачтите на корабите и над водата се носеше силна музика. В пристанището свиреха тъпани и зурни. Дори бреговете на Пера, от другата страна на залива, бяха осветени като от светулки.

Но на билото на хълма, насред тишината, величествено се възправяха безмълвните кубета на „Света София“. Тъмната грамада на стария императорски дворец отново се издигаше насреща ни. Лунният сърп блестеше над Хиподрума. Неговите безценни скулптури отдавна бяха окрадени от латински кръстоносци и претопени в пари. И все пак по средата му се издигаха съскащите глави на Делфийските змейове, излети в бронз от носовете на персийските кораби след битката при Саламин.

Тогава спрях.

— Ако желаеш, оттук спокойно можеш да продължиш сама — рекох. — Задръж фенера. Ще се оправя и без него.

— Казах ти, че след тази вечер ми е все едно — припомни ми тя. — Остава още малко, освен ако не са те заболели краката.

Тясна криволичеща пътека ни поведе надолу към бреговете на Мармара, близо до крепостната стена. Преминахме под огромните сводове, що поддържат Хиподрума откъм морето, и наближихме непригодното вече пристанище, наречено Буколеон. Там се намира висок хълм, що гръцките водачи с желание сочат на посетителите латинци. Той се състои от натрупаните кости на кръстоносците, нападнати из засада и избити при завръщането им през Константинопол. Те били подмамени без оръжие в тесния проход между стените и изклани до един като отмъщение за изнудите, арогантността, грабежите и обезчестяванията. Така поне твърдят гърците.

Близо до тази надгробна могила, откъм крепостната стена край морето, беше нейният дом. Красива и величествена каменна постройка. Факли от двете страни на обкованата с желязо порта осветяваха дългия ред сводести прозорци на втория кат. Приземният етаж беше без прозорци — същинска крепост. Тя спря и посочи с ръка издялания в камъка герб над вратата.

— Ако досега не си знаел, сега знаеш. Аз съм Ана Нотарас. Ана Нотарас — единствената дъщеря на куропалат Лукас Нотарас. Сега знаеш!

Гласът й беше звънлив като кристал. Тя сграбчи решително клепалото и гръмко удари три пъти по вратата. По същия начин отекват и първите три лопати пръст върху капака и на най-скъпия ковчег.

Не потърси странична портичка, ни таен вход. Тежките врати се отвориха. Синята ливрея на стражника бе богато извезана със сребро. На вратата тя обърна гордо глава към мен като към непознат и рече:

— Благодаря ти, кир Йоханес, че ме изпроводи до бащината ми къща. Върви си с Бога.

Вратата се затвори след нея. Сега вече знаех.

Майка й беше сръбска принцеса, племенница на стария деспот. По този начин тя се явяваше братовчедка на султанската вдовица. Има двама братя. Баща й е куропалат Лукас Нотарас и е възпитана да стане императрица, но Константин разтрогна годежа. Защо, защо бях срещнал точно нея?

Ана Нотарас. Неведомите пътища божии ме доведоха дотук. Затуй значи съм живял. Всички гробове в сърцето ми са отворени.

Баща ми отиде на среща с ангелите, но синът му се завърна — четиридесетгодишен и зрящ.

Защо ли съм така изумен? Та всичко беше ясно още от момента, в който я видях. Играта свърши — да започне действителността.

1 февруари 1453

Днес, след много безсънни нощи, отидох до форума на Константин Велики. Мраморните павета са смлени на прах от колелата на каруците. Сградите се рушат, а изгнилите дървени къщи са като лястовичи гнезда между пожълтелите мраморни стени.

Изкачих нащърбената изтрита спирала на стълбите до самия връх на колоната. От будуването и постите бях така изнемощял, та чак се задъхах. Зави ми се свят и на няколко пъти спирах и се облягах о стените. Полуразрушеното стълбище е опасно за живота. Заставайки на върха, целият град се разкри под краката ми.

Преди върху тази колона стоеше гигантската конна статуя на императора с меч в ръката, сочещ на изток, искряща на слънцето като маяк над Мармара, — хвърляйки златни искри чак до азиатския бряг.