Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Веднъж, преди много години — заразказвах в тъмното аз, — напуснах Братята на свободния дух. Техният фанатизъм беше като тесен обор. Тяхната нетърпимост беше по-нетърпима от тази на монасите и поповете. Една утрин, след като ги бях напуснал, се пробудих под старата липа, насред славейова песен, край оградата на някакво гробище. На стената бе изографисан танцът на смъртта и когато се събудих, първото нещо, което видях, беше един скелет. Той водеше мъртвешкото хоро и на него се бяха хванали един архиепископ, един император, един търговец и една красива жена. Насред песента на славея в покритата с роса утрин край бушуващия Рейн аз бях осенен от знамение. Оттогава смъртта ми е била като сестрица и никога не съм се страхувал от нея.

Твоят град е като старо ковчеже за скъпоценности — с изронени камъни и очукани ъгли. Но то съдържа в себе си всичко, що някога е било прекрасно. Последните гръцки философи, възторгът на вярата, истинната църква на Христа, древните ръкописи и блестящите със златото си мозайки. Аз не желая неговото унищожение. Обичам го, но сърцето ми е изпълнено с мъчителна безнадеждна любов, защото моментът на неговата гибел е настъпил. Та кой би предоставил доброволно ковчежето на грабители. По-добре всичко да потъне в сажди и кръв. Това е последният Рим. В теб и в мен дишат хилядолетия. По-скоро короната на смъртта, трънливият венец на Исуса, отколкото турски тюрбан! Разбираш ли всичко това?

— Кой си ти? — прошепна тя. — И защо ми говориш в тъмното?

Бях казал всичко, що имах за казване. Запалих свещите. Жълтите топази в огърлицата заискряха върху бялата й шия. Жълтите топази на зодията Стрелец, що предпазваха носещия ги от коварство.

— Питаш кой съм аз? — казах. — Женен латинец, авантюрист — нали сама така ме определи. Защо тогава питаш?

Тя несръчно заоправя яката на дрехата си.

— Очите ти изгарят шията ми — оплака се тя.

— Моята самота те пари — възразих аз. — Сърцето ми изгаря и се превръща в пепел, щом видя лицето ти на светлината на вощениците. Кожата ти е като сребро, а очите ти тъмни цветя.

— Това е от една поема — продължих. — Знам много красиви слова. Вземам ги назаем от древните и от новите поети. Питаш кой съм? Аз съм Изтокът и Западът. Невъзвратимото минало. Вяра без надежда. Гръцка кръв в латински вени. Да продължавам ли?

Гледахме се, осветени от свещите. И очите й отново изучаваха всяка моя черта. Все едно че игриви пламъци ме ближеха по лицето. Бях като клада, що чака своя подпалвач. На осемнадесет години видях как англичаните изгориха на клада френската Дева. Тя имаше видения, чуваше гласове и се обличаше в мъжки дрехи, за да живее сред войниците. Мислеше се за много твърда, докато не я раниха с копие в крака. Тогава Девата се разплака. Плачеше и привързана на кладата и се молеше високо на глас, докато пламъците не я погълнаха. Можех за това да разкажа, но каква ли щеше да е ползата.

— Трябва да тръгвам. — Тя стана и се заметна без да очаква помощ от мен.

— Ще взема фенер и ще те изпратя — заявих аз. — Навън е неспокойно. Не бих желал да попаднеш в ръцете на пияни генуезци. Скоро по улиците ще има побои. Такива са обичаите на професионалните войници. Тази вечер не ще можеш да се прибереш сама, латинците са пристигнали.

— Както желаеш — рече тя безизразно след известно колебание. Гласът й беше глух, а лицето й — от камък. — Вече всичко ми е все едно.

Запасах турската си сабя. Тя с лекота разсичаше летящо във въздуха перо и отцепваше парчета от кой да е западен меч. С такива саби бяха въоръжени само еничарите.

— Тази вечер — започнах аз, но думите заседнаха на гърлото ми. — Тази вечер? — повторих, но не можах да продължа. От скритите в сърцето ми струни се разнесе силният звън на разочарованието. Много години бях послушник у дервишите, не ядях месо и не бях в състояние да нараня нито едно същество, надарено с живот. Но тази вечер ми се искаше да удрям и да убивам. Да убивам себеподобните, скъпа моя. Варварското ми тяло въстана срещу душата си. Гръцката ми кръв мразеше латинците. Нещо в мен се разкъса на две, много по-жестоко от всякога. Обзе ме страст към убийство. Това чувство дойде ведно с любовта, която така ме разтресе, та всичко потайно в душата ми излезе наяве. Вече сам себе си не познавам.

Тя здраво ме сграбчи за ръката, отново чувствена като преди.

— Не вземай сабята си — рече тя. — Само ще съжаляваш.

Странна победоносна нотка трептеше в гласа й. Познаваше ме по-добре от мен самия и това беше невероятно. Докосването й ме обезсили. Ядосано откачих сабята от пояса си и яростно я захвърлих на пода.

— Както пожелаеш — рекох. — Както пожелаеш.