Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Сбогом, любима моя, ако вече никога не се срещнем — изрекох в сърцето си. — Никой не е бил равен на теб. Ти си ми кръвна сестрица. Ти си единствената звезда в моята самота. Благославям те затуй, че те срещнах. Благославям земното ти тяло и твоите очи! Благословена бъди!

Със затворени очи съзрях звезда дълбоко в себе си. Граииците на времето и пространството се стопиха, пулсът ми отслабна и крайниците ми започнаха да изстиват.

Но Бог не е студенина.

Звездата в мен избухна в ослепяваща безкрайност. Изгарящ екстаз ме обля с вибриращите си вълни.

Но Бог не е топлина.

Стопих се в ослепителното сияние — бях блясък в ярксостта, лъч в светлината.

Но Бог не е светлина.

Изведнъж притъмня. По-тъмно от мрака. По-безмълвно от тишината. По-милостиво от всичко. В тъма се разтворих.

Но Бог не е тъмнина.

След това не беше нито студено, нито топло. Ни светло, ни тъмно. Бог беше в мен и аз в него.

Държах в ръката си малък камък. Щом пръстите ми се отпуснаха, той падна между краката ми. Звукът от падналия върху паветата камък ме разбуди. Екстазът ми продължи не повече от мига, в който камъкът падна на земята. Когато човек усеща Бога, няма разлика между примигването на клепача и зимния сън. В божествената реалност времето не съществува.

Може би се бях променил. Може би от мен струеше светлина. Може би в този момент умеех да върша чудеса — да лекувам болни или с едно докосване да връщам мъртвите към живот. Но аз не се нуждаех от подобни доказателства, за да разбера кой съм. Доказването само по себе си е съмнение. Човешко е да се съмняваш и да доказваш. Не се съмнявах в нищо. В този смисъл бях равен на ангелите. Въпреки това се завърнах в оковите на времето и пространството. И робията ми вече не беше бреме, а дар.

2 февруари 1453

След като спах до вечерта, отидох да се срещна с Джовани Джустиниани, върховния комендант на генуезкия отряд. Той не беше на кораба си, нито във Влахернския дворец. Най-сетне го открих в арсенала, край горещите бляскави пещи. Стоеше, подпрян на двуострия си меч, широкоплещест, охранен и дебел, с една глава по-висок от всички, дори и от мен. Когато изстрелваше заповеди към императорските техници и леяри, гласът му наподобяваше търкалящо се буре. Василевсът го е провъзгласил за протостратор11, главен комендант на отбранителните сили в защитата на града от турците. Беше в добро разположение на духа, защото императорът му беше обещал званието стратег и остров Лемнос като наследствено владение, ако сполучи да отблъсне агаряните. Той е самоуверен и владее отлично професията си. Това пролича веднага по заповедите и въпросите, когато се мъчеше да открие размера и количеството топове, които арсеналът можеше да произведе, ако работи непрекъснато до идването на турците.

— Протостраторе — започнах аз, — вземи ме на службапри себе си. Беглец съм от турците и мога да въртя мечи, да опъвам лък.

Погледът му беше твърд и безпощаден, макар че подпухналото му лице се усмихваше, докато ме изучаваше.

— Не си обикновен войник — рече той.

— Не, не съм — потвърдих аз.

— Говориш на тоскански диалект — забеляза той подозрително, тъй като бях заговорил на италиански, за да спечеля доверието му.

— Няколко години живях във Флоренция — обясних аз. — Но съм роден в Авиньон. Говоря френски, италиански, латински, гръцки, турски и малко арабски и немски. Мога да правя списък на потребните провизии. Знам доста за барута и топовете и мога да изчислявам балистиката на най-различни далечини. Името ми е Жан Анж. Умея също така да лекувам болни кучета и коне.

— Жан Анж — повтори той и впи в мен подутите си биволски очи. — Та ти си цяло чудо, ако всичко, що казваш, е истина. Но защо не си вписал името си в императорските списъци? Защо искаш да служиш при мен?

— Ти си протостратора — рекох аз.

— Жан Анж — разсеяно повтори той още веднъж. — Иметоти ми е някак си познато, все едно, че съм го чувал насън. Само дето не мога да си спомня кога и къде.

Престорих се, че сме познати, и започнах да нареждам: