Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Ти си пиян — обвини ме той. — Не знаеш що вършиш. Утре сутринта ще придържаш главата си с две ръце и горчиво ще съжаляваш за това, което си направил.

Мъка ме задавяше. Думите не излизаха от устата ми. Поклатих глава.

— Вземи ги! — най-сетне успях да изрека. — Те са цената на моята кръв. Позволи ми да постъпя на служба при теб. Позволи ми да се сражавам редом с твоите воини. Друго не желая.

Той ме загледа с отворена уста. След туй искрата на съмнението проблясна в подпухналите му очи.

— Истински ли са тези камъни? — почуди се той, клатейки глава. — Да не би да са само цветни стъкълца, дето венецианците пробутват на негрите? Наведох се и взех от пода един лошо обработен диамант, доближих се до прозореца и драснах с него зеленото стъкло от горе до долу, така че от звука зъбите ми щяха да опадат. След което го захвърлих отново.

— Ти си луд — отсече той и отново разтърси глава. — Ще е грях да се възползвам от обърканата ти глава. Преспи до изтрезняване, пък след туй ще видим.

— Виждал ли си някога себе си във видение? — поисках да узная аз, вероятно леко омаян от виното, с което не бях свикнал. — В Унгария, преди битката край Варна, станах свидетел на земетресение. Конете се мятаха и разкъсваха юздите си, птиците кръжаха на обезумели ята, а палатките ни се килваха и се сгромолясваха. Земята се тресеше и тътнеше. Това се случи по времето, когато унгарският крал наруши подписания с турците мирен договор, подтикван от кардинал Цезарини. В онзи момент за първи път на мен ми се яви ангелът на смъртта. Той беше бледен чернокос мъж, който поразително приличаше на мен. Все едно че видях самия себе си да крачи насреща ми. Той ми рече: „Ще се срещнем отново!“. Край Варна го видях за втори път. Стоеше зад мен, когато отстъпващите унгарци убиха кардинал Цезарини. Той беше мъж, достоен за възхищение, най-достойният, що съм срещал. Стана жертва на собствените си идеали. От разочарование и скръб духът му бе умрял много преди тялото. Когато трупът на кардинала, облян в кръв, започна да потъва в блатото, аз обърнах глава и видях зад себе си собственото си изображение. „Ще се срещнем отново — рече ми то. — Ще се срещнем край портата на Свети Роман“. Тогава тези думи бяха безсмислени за мен, но сега започвам да разбирам тяхното значение.

— Не съм крадец — продължих. — Султанското благоразположение може да направи роба по-богат от който и да е западен принц. След битката заедно с останалите пленници бях изправен пред султан Мурад. Победата му бе висяла на косъм и провисналите му бузи и торбичките под очите му все още тръпнеха от преживяната възбуда и страх. Той беше дребничък мъж, една глава по-нисък от мен, вече дебел и подпухнал от охолен живот. Мнозина протягаха ръце към него и предлагаха огромни суми срещу живота си, но в неговите очи всички бяхме клетвопрестъпници. Така уверен беше той в сигурността на мирния договор, че беше абдикирал от трона в полза на Мехмед и се беше оттеглил на почивка в Магнезия. Даде ни да избираме между исляма и смъртта. Земята беше пропита с кръвта на онези, що коленичеха пред палача по реда на възрастта и ранга си. Нервите на много не издържаха при вида на търкалящите се по земята глави. Те избухваха в ридания и, викайки, признаваха единия бог на исляма и неговия Пророк. Дори няколко монаха признаха, че са загубили вярата си в Бога, след като беше дал победата на турците.

— Но Мурад беше изморен и преждевременно състарен — спомнях си аз. — Любимият му син се беше поминал, след което властта вече не го интересуваше. Имаше навик да удавя скръбта си във виното, в компанията на учени и поети. Не обичаше кръвопролитията. Когато дойде моят ред, той ме погледна, хареса лицето ми и рече: „Още си много млад. Защо ти трябва да умираш. Признай Пророка!“ Отвърнах му: „Млад съм още, но съм готов да заплатя дълга на цялото човечество, също както и ти ще трябва един ден да платиш, Височайши“. Думите ми му се понравиха и той не настоя да призная исляма. „Прав си — отсече той. — Ще дойде ден, когато незнайна ръка ще смеси божествения ми прах с праха на земята“. Даде знак животът ми да бъде пощаден. Това беше само каприз от негова страна, защото думите ми бяха пробудили в него поета. Искаш ли да чуеш поемата, що той съчини след битката край Варна, Джовани Джустиниани?

Джовани разтърси биволската си глава в знак, че поезията много не го интересува, наля си вино и захапа парче студено телешко. Бутнах по-близо до него паницата с краставичките и зарецитирах на турски онази незабравима поема, като си тактувах с пръсти, все едно че подръпвах струните на лютня. След което му я преведох:

„Виночерпецо, налей от вчерашното вино.
Трубадуре, засвири и донеси на сърцето забрава,
че животът е само миг, но сладки са
неговата радост и забава.
Скоро ръка незнайна ще размята
праха мой божествен
ведно с праха на земята.“