Читаем Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света) полностью

Отначало той не ми повярва, след което си избра рубин с цвета на гълъбова кръв — не най-големия, но най-красивия. Беше познавач на скъпоценните камъни.

— Постъпваш като принц — рече той, възхищавайки се на рубина в ръката си. Гласът му беше изцяло променен. Явно не знаеше какво да мисли за мен. Не отвърнах. Той ме погледна отново изпитателно с подутите си бляскави очи, сведе поглед към пода и заизтупва изтритите си кожени панталони. Не се обличаше елегантно. Не му и трябваше. По всичко личеше, че е навикнал да заповядва.

— Да преценявам кой какъв е, е част от моята професия — заяви той. — Да издухвам люспите и да оставям само зърната. Нещо вътре в мен ми подсказва, че не си крадец. Нещо вътре в мен ме кара да ти се доверя. И не само заради рубина. Такова усещане е опасно.

— Хайде да пием! — подканих го аз. Мануил донесе студено телешко, дървена паница с кисели краставички, вино и големите бокали.

Джустиниани отпи, вдигна високо чашата си и рече:

— За твое здраве, принце!

— Подиграваш ли ми се? — попитах аз.

— В никакъв случай — възрази той. — Аз винаги знам що говоря, дори когато съм пийнал. Обикновен човек като мен може да украси главата си с корона, но въпреки това от него княз никога няма стане. Други пък носят тази корона в сърцата си. Челото, очите ти и начина, по който се държиш, те издават. Но не се коси, аз умея да мълча. Кажи какво искаш от мен?

— Протостраторе — поисках да узная аз, — вярваш ли, че ще можеш да удържиш Константинопол?

— Имаш ли карти за игра, сеньор Жан Анж? — попита на свой ред той.

Намерих изрисувани на дървени плочки карти, каквито моряците продават на пристанището. Той небрежно ги разбърка и започна да ги подрежда с изображението нагоре пред себе си. След което каза:

— Нямаше да съм жив сега и да се радвам на титлата, що нося, ако не можех да играя на карти. Съдбата раздава, а опитният мъж оглежда внимателно картите, преценява добре и чак след това решава ще играе ли или не. Не е задължително всеки път да играе. Винаги може да се откаже от раздадената ръка и да изчака по-добри карти. Истинският играч няма да се изкуши и от най-големия залог, щом държи лоши карти. Какви карти държи противникът никога не се знае, но може да се пресметнат и предскажат възможностите. Освен добри карти е необходимо и умение, а най-вече късмет. Досега все съм бил късметлия, сеньор Жан Анж.

— Да, да, досега все съм бил късметлия — продължи той и на големи глътки пресуши бокала си. — Досега. Дори короната на граф не би ме подмамила в много лоша игра. Аз прегледах стените. Поколение след поколение те са удържали турските набези. Защо да не издържат и този път? Прегледах оръжейните запаси и императорската войска. Ако трябва да бъда точен, този път съм заложил в играта името и живота си. По това се досещаш, че не смятам раздадената ръка за много лоша.

— Освен това ти имаш и кораб — забелязах аз.

— Точно така — потвърди безсрамно той. — Освен това аз имам кораб. Последен коз в случай, че ни сполети беда. Но не се бой. Щом Джовани Джустиниани се съгласи да се бие, той се бие до последна възможност. Но не и след това. Не след това.

— Животът е най-високата дан, що човек може да заплати — продължи той. — И най-дебелата броня не спира куршума, а копието лесно прониква между набедрениците и ризницата. Вдигайки меча си, воинът открива незащитената си подмишница. Стрелата прелита през наличника на шлема, а срещу течния огън и разтопената смола доспехите са безсилни. Знам с какво се заемам, та нали това ми е професията. Освен всичко друго аз имам и чест. Ще се бия до последна възможност, но не и след това. Не след това.

Напълних чашата му.

— Джустиниани, срещу какво би потопил корабите си? — попитах простичко аз. Той се стресна и се прекръсти по латински обичай.

— Какви ги бръщолевиш? Такова нещо никога не ще направя!

— С тези скъпоценни камъни — казах аз и събрах с ръка бляскавата купчинка — в Генуа можеш да оборудваш десет такива кораба.

— Може би — съгласи се той, гледайки алчно кървавочервените отблясъци на рубините и огнените искри на диамантите през пръстите ми. — Може би, но ако бяхме в Генуа. Не, Жан Анж. Ние не сме в Генуа. Ако потопя корабите си, каква полза ще имам от твоите скъпоценни камъни. Дори да ми предложиш сто пъти повече, отколкото струват, пак не бих ги потопил.

— Толкова много ли се съмняваш в раздадената ти ръка?

— Не се съмнявам — рече той. — И ще се бия. Но аз съм разумен човек.

Джустиниани избърса с ръка подпухналото си лице, усмихна се и отбеляза:

— Виж ти, май започва да ни хваща, та приказваме такива лудости.

Но това не беше истина. Той можеше да изпие сам буре вино без да се напие.

Събрах скъпоценните камъни в двете си шепи и рекох:

— За мен тези камъни нямат никаква стойност. Вече съм потопил кораба си. Ето, толкова стойност имат те за мен.

Хвърлих камъните и те зачаткаха като градушка по стените и по пода.

— Ето. Вземи ги, ако искаш. За мен те са само обикновени камъчета.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дикое поле
Дикое поле

Первая половина XVII века, Россия. Наконец-то минули долгие годы страшного лихолетья — нашествия иноземцев, царствование Лжедмитрия, междоусобицы, мор, голод, непосильные войны, — но по-прежнему неспокойно на рубежах государства. На западе снова поднимают голову поляки, с юга подпирают коварные турки, не дают покоя татарские набеги. Самые светлые и дальновидные российские головы понимают: не только мощью войска, не одной лишь доблестью ратников можно противостоять врагу — но и хитростью тайных осведомителей, ловкостью разведчиков, отчаянной смелостью лазутчиков, которым суждено стать глазами и ушами Державы. Автор историко-приключенческого романа «Дикое поле» в увлекательной, захватывающей, романтичной манере излагает собственную версию истории зарождения и становления российской разведки, ее напряженного, острого, а порой и смертельно опасного противоборства с гораздо более опытной и коварной шпионской организацией католического Рима.

Василий Веденеев , Василий Владимирович Веденеев

Приключения / Исторические приключения / Проза / Историческая проза
Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное