Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Може би в Генуа, по времето на твоята младост, височайши Джустиниани. Църковният събор в Базел през 1437 година издаде заповед за моето арестуване дори в Италия. Бях млад и буен тогава. Отидох на Базелския събор също като много други образовани и запалени младежи от всички крайща на Европа. Та нали в Базел отците искаха да освободят света от страха и неправдите. И аз желаех да дам своя дан в международното сътрудничество, за църковна демокрация и мир в цяла Европа. Накрая готвачи и коняри гласуваха наред с епископи и прелати. Мой настойник тогава беше доктор Николай Кузански. Неговото разочарование беше и мое разочарование. С разрушаването на неговите идеали и моите идеали се сгромолясаха. За да спомогне в обединяването на Източната и Западната църква, той се присъедини към малцинството. Подмамиха го с поста посланик и с пътуване до Константинопол. Участвах в разбиването на ковчежето, в което се съхраняваше печатът на църковния събор, с който делегацията на малцинството щеше да узакони папската була, подпечатвайки пълномощноза своето пътуване. Естествено това бе открито и от там всичката омраза и преследване. Но по това време папа Евгений беше вече потвърдил нашите пълномощия и така потеглихме към Константинопол.

— Все още ли пътуваш натам, Жан Анж? — попита язвително той.

— Получих пълно опрощение от устата на самия папа — защитих се аз. — По-късно взех участие в събора на малцинството във Ферара и Флоренция като преводач в папската канцелария. Кардинал Юлиус Цезарини също опрости моите деяния и, загубил вяра в единството на християнския свят, след като в Базел отците от омраза избраха друг папа, реши на мястото на препирните да избере пътя на делата. Последвах го като оръженосец в кръстоносния поход, що бе прекъснат край Варна през 1444 година. Там и попаднах в турски плен.

Той беше авантюрист и наемник, този биковрат Джовани Джустиниани. Трябваше да го оставя да ме прецени по себе си и да ме мисли за непоправим търсач на приключения, но не можех да го мамя.

— Говориш много и умишлено се опитваш да ме объркаш — рече той. — Криеш нещо. Навярно безуспешно си се опитвал да постъпиш на служба при императора и затуй идваш при мен. Но защо ли аз трябва повече от василевса да ти имам доверие?

— Не го правя за пари — опитах се да го подмамя. — Нежелая нищо да ми плащаш. Не съм беден и пари не ми трябват. Искам да се бия заради Христа, заради Константинопол. Макар и да не се вижда, аз все още нося кръста на ръкава си.

Той избухна в смях и с все сила се удари по бедрото.

— Я не се опитвай да ме премяташ! Умен мъж на твоята възраст не търси мъченичество. И кардинал Исидор се закле пред мен и моите мъже, че свети Петър собственоръчно ще изтегли в рая всеки, който падне при защитата на града. Остров Лемнос обаче за мен е достатъчен рай и наместо трънен венец предпочитам короната на стратег. Ти към какво се стремиш? Казвай направо или се разкарай и не мипречи! Живеем в други времена сега.

— Джовани Джустиниани — заклех го аз, — баща ми беше грък. Кръвта на този прастар град тече и в моите жили. Попадна ли в турски ръце, султан Мехмед ще нареди да ме набият на кол. Не е ли по-разумно да продам живота си колкото се може по-скъпо.

Той обаче не ми вярваше. Понижавайки глас и оглеждайки се наоколо, бях принуден да го уговоря:

— При бягството си откраднах от султана една торбичка със скъпоценни камъни. Това не смеех на никого да издам. Сега може би разбираш защо не желая да попадна в неговите ръце.

Той беше генуезец и захапа въдицата. Зеленикава искра проблясна в очите му. Предпазливо се огледа, след което приятелски ме хвана под ръка. С миришещ на вино дъх Джустиниани се наведе и прошепна в ухото ми:

— Може би ще ти повярвам, ако ми покажеш тези скъпоценни камъни.

— Наетата от мен къща е на пътя ти, близо до пристанището — обясних. — Нали все още живееш на своя кораб?

Той се покатери непохватно върху огромния си кон. Двама факлоносеца потеглиха пред нас, за да осветяват пътя, а телохранителите му задрънчаха с доспехите си подире ни. Вървях уважително до него, с ръка на стремето му. Сребърните ресни на чула под седлото се спускаха чак до конските копита.

Слугата ми страхливо отвори вратата, на която войниците силно затропаха. Джустиниани се препъна в каменния лъв и изпсува. Фенерът затрепери в ръката на Мануил.

— Донеси ни телешко и краставички! — заповядах аз. — Донеси също така вино и чаши. Големите бокали.

Джустиниани гръмогласно се разсмя и нареди на хората си да го чакат на улицата. Стълбата заскърца под огромната му тежест. Запалих всички свещи, извадих червената кожена торбичка от скривалището й и я изсипах. Рубини, смарагди и диаманти пръснаха червени, зелени и бели искри под светлината на вощениците.

— Света Богородице! — промълви Джустиниани, погледна към мен, протегна невярващо огромната си лапа, но не посмя да докосне камъните.

— Вземи си който ти хареса — рекох. — Това с нищо не те обвързва. Като знак на приятелство. Изобщо не се опитвам да подкупя доверието ти.