Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Как мразех този трепет! Как мразех този изблик на страст, дето порозовяваше страните й. Твърде често бях изпитвал това. Но има ли любов безтелесна?! Има ли любов без страст?!

— Нямам никакво намерение да лягам с теб — рекох аз.

— Всичко с времето си. Жадувах те, но не за това.

— Ако се опиташ да ме безчестиш, ще те убия — изсъска тя. — Толкова малко все пак дължа на себе си и рода си. И не ми говори така!

— Запази цветето си за агаряните — казах. — Аз не възнамерявам да го откъсна.

— Мразя те! — извика тя, вкопчвайки се в ръката ми. — Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос! — заповтаря и притискайки лице в гърдите ми, избухна в бурни ридания.

Взех в ръце лицето й, засмях се и я зацелувах по очите и по бузите — заутешавах я както се утешава малко момиче. Положих я да седне, предложих й вино и тя започна да се усмихва.

— Не гримирах лицето си на идване — проговори тя. — Не съм толкова глупава. Вече знам, че ти постоянно ме разплакваш. Затуй е безсмислено да се гримирам. Естествено, бих желала да съм красива за теб, но това сега е безпредметно. Ти се взираш само в очите ми.

— Ето, вземи ги — продължи тя, навеждайки се към мен. — Вземи ги и ме остави на мира.

Беше привечер по заник. Въздухът почервеня, а в стаята притъмня.

— Как успя да се измъкнеш? — попитах аз.

— Целият град е наопаки — засмя се тя. — Всички празнуват пристигането на генуезците. Помисли само, седемстотин облечени в броня мъже. Появяването им ще промени съдбата. Кой би могъл да мисли за опазването на дъщеря си в такъв ден. Дори компанията на латинец би могла да бъде простена.

— Не съм те разпитвал преди за положението в Константинопол — започнах аз. — Сега бих искал да те запитам. Не че е много важно, но по известни причини съм любопитен. Познаваш ли куропалат Лукас Нотарас?

Тя ужасно се стресна и остана така, втренчила в мен уплашени очи.

— Защо питаш?

— Бих искал да зная що за човек е той — отвърнах. Тя продължи втренчено да ме наблюдава и аз нетърпеливо продължих. — Може ли той наистина да предпочете султана пред собствения си император? Ти сама чу какво извика пред народа, когато се видяхме за първи път. Кажи ми, ако наистина го познаваш, може ли от него да стане предател?

— Какви ги приказваш? — сряза ме тя. — Как смееш така да говориш? Та той е куропалат!

После забързано заобяснява:

— Разбира се, че го познавам, него и неговото семейство. Той е от стар род — горд, амбициозен и непреклонен. Дъщеря си възпита по царски и тя бе предопределена да се омъжи за Константин, но когато той стана василевс, дъщерята на куропалата вече не беше достойна за него. Обида, на която трудно се прощава. Куропалатът не одобрява императорската политика. Но ако е противник на унията, това още не го прави предател. Ако пък беше такъв, едва ли така открито щеше да демонстрира своите позиции.

— Ти не знаеш нищо за страстите, що бушуват у хората — възразих. — Властта е опасно изкушение. Един хитър и амбициозен мъж, който не одобрява политиката на Константин, може да си представя Константинопол, управляван от куропалат като султански васал. Агитатори и узурпатори е имало и преди в този град. Монахът Генадий също открито проповядва капитулация.

— Думите ти ме ужасяват — прошепна тя.

— Но идеята е примамлива, нали? — настоях аз. — Кратък бунт, почти без кръвопролитие, а след това портите отворени за султана. Не е ли по-добре, ако умрат само неколцина, вместо всичко да бъде разрушено — градът, културата и вярата ви. Повярвай ми, един човек на място би могъл да оправдае делата си с много здрави доводи.

— Кой си ти наистина? — попита тя, отдръпвайки се. — И защо ми говориш така?

— Защото сгодният момент е пропуснат — отвърнах аз.

Сега императорът разполага освен със собствените си телохранители и стратори със седемстотин въоръжени до зъби латинци. А срещу тях и най-голямата тълпа би била безсилна и нито Генадий с размахания кръст, нито дори самият куропалат Нотарас биха могли да ги поведат срещу Влахернския дворец.

— Това е така — продължих. — Пристигането на Джовани Джустиниани запечата съдбата на Константинопол. Неговото падане е необратимо и ние можем да въздъхнем с облекчение, тъй като султан Мехмед не е като баща си Мурад. На дадената от него дума не може да се вярва. Този, който бъде съблазнен да се предаде, сам поставя главата си под турския ятаган.

— Не те разбирам — призна тя. — Наистина нищо не разбирам. Говориш така, все едно че желаеш гибелта на нашия град. Говориш като ангел на смъртта.

Заревото на залеза беше изчезнало и в стаята ми беше толкова тъмно, че лицата ни приличаха на бели петна.

— Откъде знаеш, че не съм ангелът на смъртта? — заявих. — Понякога дори сам се съмнявам в това.