— Ах, ти! — рече той. — Мислиш ли, че нищо не знаем. Та ти беше единственият, който препуска без прекъсване със султан Мехмед от Магнезия до Галиполи в продължение на едно денонощие, когато баща му се помина. „Който ме обича, той ще ме последва!“ Не си ли спомняш? Ти беше този, който го последва. Казват, че той не повярвал на очите си, щом те видял да го застигаш до брега на галиполския пролив.
— Имах добър кон — отбелязах аз. — При дервишите се научих да закалявам тялото си, така че да издържа на всякакви натоварвания. Ако пожелаеш, мога да взема въглен от мангала в шепата си без той да ме изгори.
Пристъпих крачка по-близо до него и най-сетне улових погледа му. Подложих го на изпитание, но той не издържа. Притеснено махна с ръка и не ми позволи да опитам. Ако успеех, нямаше да знае какво да мисли за мен. Беше суеверен, защото вече не вярваше в нищо.
— Откъде знаеш — понижих глас аз, — че не последвах султан Мехмед, за да го убия. Познавах го добре и знаех какво ни очаква. Но за съжаление нямам ръце на убиец.
— Не — продължих, — аз нямам ръце на убиец. Освен това може би го обичах. Така, както човек обича красив звяр, макар да познава неговата коварна природа. Младостта му беше като вряща гозба, що се нуждае от тежък капак, за да не изври нахалост. По заповед на Мурад навремето този капак бях аз. Но Мурад го ненавиждаше, защото възлюбеният му син Аладин се удави. С Мехмед той никак не се разбираше, въпреки това тайно се гордееше с него.
Мурад желаеше той да се научи на скромност, справедливост и самообладание. Да се прекланя пред единствения бог и да проумее суетата на властта и на земния живот. Мехмед овладя скромността, за да стане арогантен, справедливостта — за да я потъпква, и самообладанието — за да бъде необуздан и да подчинява всичко на волята си. Той изпълнява религозните си задължения, но дълбоко в сърцето си не вярва в нищо. За него всички религии са еднакво безполезни. Той владее свободно гръцки, латински, арабски и персийски. Владее математика, топография, история и философия. Константинопол е неговият лидийски камък и още от детството си мечтае да го превземе. С покоряването на този град той ще докаже сам на себе си, че е по-велик от своите прадеди. Не виждаш ли знаците? Той е Този, който ще дойде! Не бих желал да живея в неговото време.
Францес затърка очите си, все едно че се пробуждаше от сън.
— Мехмед е страстен и невъздържан младеж — каза той. — На наша страна е държавничество, проверено от столетия. Тук, във Влахерна, както и в султанския сарай, старите и мъдрите чакат и се радват на това, как той сам ще си счупи врата. Времето е на наша страна.
— Времето! — заявих аз. — Времето е на свършване. Определеният от теб час в пясъчния часовник е изтекъл. Остани с мир.
Той ме изпроводи до вратата и даже вървя с мен по дългите коридори. Стъпките ни отчетливо отекваха. Орел с две съскащи глави украсяваше портата.
— Не напускай къщата си много често — предупреди ме Францес. — И не ходи до Пера. Не търси прекалено ценни запознанства, за да не се озовеш от дървения си дом в каменна кула. Това е само приятелски съвет, Йоханес Ангелос. За твое добро.
Внезапно той ме сграбчи за реверите и изстреля последния си въпрос:
— Ами куропалат Лукас Нотарас? Не ти ли е предлагал приятелството си?
Това беше опит да ме свари неподготвен. Тъй като не отговорих, той продължи:
— Внимавай, ако чуем, че си се опитвал да се свържеш с него. Ако можем да го докажем, ти си свършен!
Вратарят доведе наетия от мен жребец. Препуснах в пълен галоп по главната улица без да се съобразявам с вървящите по нея. Тези, що не успяваха да се отдръпнат, можеха да се сърдят на себе си. Но още при грохота на копитата по изтритите плочи всички викаха предупредително, псуваха и отдръпваха магаретата си от пътя ми. От двореца на родените в пурпур до Хиподрума препусках бясно, та чак юздите на коня се покриха с пяна. Бях потресен, трескав и ужасен.
„По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ — звучеше в ушите ми. Куропалат, командир на имперската флота, вторият по мощ в Константинопол след василевса — Лукас Нотарас. И той ли?!
12 януари 1453
Стоя си в къщи, но слуховете се носят навред — нищо не може да ги спре. Те проникват навсякъде.
Султанът строи флота по всички азиатски пристанища.
Сърбите са принудени от подписаните спогодби да присъединят конницата си към султанската войска. Християни ще обсаждат християни.
Самотен съм. Не ми се доверяват и затуй съм безполезен.
Отново упражнявам ума си, но каква полза, след като сърцето ми е тревожно. Размислих всичко, що можах да мисля, и направих своя избор. Божието съществуване не се побира в границите на разума человечески. Бог съществува. Но какъв е той и как изглежда, разумът не го обяснява. Възторгът и той е само телесен. И до екстаз всеки може да достигне с пости и душевни упражнения. Но каква е ползата за самия човек, ако тялото му грее като лампа. Окован е той, въпреки това, от времето и от пространството.