Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Старецът нетърпеливо ме докосна по ръкава, приведе главата ми и пошушна в ухото ми:

— В името божие, господарю, научи я да се облича по-различно. Така облечена тя привлича всеки поглед и предизвиква повече любопитство, отколкото ако беше тръгнала с открито лице и нарисувана като леко момиче от пристанището.

— Мануил — предупредих го аз, — кинжалът ми излиза лесно от ножницата.

Но той започна да се подхилва, все едно, че бях казал нещо смешно, потривайки благочестиво ръце.

— Имаш душа на сводник като бръснаря — сопнах се аз и го ритнах. — Засрами се! — Но ритникът ми бе лек и внимателен — по-скоро знак на благоразположение.

Внесох кошницата в стаята. Раздухах въглените и добавих още въглища. Налях вино в сребърна чаша. Разчупих житна погача и сипах сладки в китайската си фруктиера. Тя вдигна протестиращо ръце:

— Недей, недей!

Но след това по гръцки се прекръсти, отпи от тъмното вино, отчупи си от погачата и опита меден карамел на клечка. Аз също опитах от всичко. Не бях по-гладен от нея.

— Пихме вино и разчупихме погача заедно — започнах аз. — Сега вече знаеш, че не мога с нищо да ти навредя. Ти си ми гостенка и всичко, що притежавам, е твое.

Тя се усмихна и рече:

— Щеше да ми разкажеш за божието предопределение.

— Наговорих вече твърде много — възпротивих се аз. — Защо ли да говоря, след като ти си тук. Освен това хората често говорят за различни неща, а употребяват едни и същи думи. Словата носят само недоразумения и подозрения. На мен ми стига, че си тук и нямам нужда от думи, щом си при мен.

Стоплих ръцете й в дланите си над мангала. Пръстите й бяха студени, но страните й руменееха.

— Любов моя! — тихо казах аз. — Единствена любима! Мислех, че съм достигнал есента на своя живот, но не било вярно. Благодарен съм, че те има.

По-късно тя ми разказа как не могла да дойде, защото майка й се разболяла. Забелязах, че с удоволствие би ми казала коя е, но й забраних. Не исках да знам. Знанието носи само неприятности. Всичко с времето си. Стигаше ми и това, че беше дошла.

На тръгване тя ме запита:

— Наистина ли смяташ, че турците още тази пролет ще започнат обсадата на Константинопол?

Принуден бях отново да избухна:

— Ами вие, гърците, съвсем ли сте полудели! Дервиши и проповедници на исляма обикалят селата на цяла Азия. Подвластните на агаряните войски в Европа вече са получили заповед за потегляне. В Адрианопол леят топове. Султанът има намерение да събере невиждана по големината си войска под стените на Константинопол. А ти все още питаш: „Той наистина ли ще дойде?“

— Разбира се, той идва! — извиках. — Той бърза! След като унията е влязла в сила, папата може да убеди европейските владетели да забравят враждите и войните помежду си и още веднъж да се втурнат в кръстоносен поход. Ако турците са смъртна заплаха за вас, то Константинопол, в средата на турската империя, е смъртна заплаха за султана. Ти не знаеш неговия велик блян. Той се мисли за Александър Велики на нашето време.

— Ш-ш-ш-т, ш-ш-ш-т, зауспокоява ме тя, като се усмихваше невярващо. — Ако това е така, едва ли много пъти още ще се видим.

— Какво означават тези думи? — запитах и се вкопчих в ръцете й.

— Ако султанът наистина тръгне от Адрианопол, император Константин ще прати бързоходен кораб да закара на сигурно място в Морея всички жени от императорското семейство. За всеки случай. На кораба ще вземат и няколко жени от по-знатните родове. За мен също има запазено място.

С ръце на раменете ми тя заби кафявите си очи в мен и рече:

— Аз май не трябваше да ти откривам това?

— Не — отвърнах с предрезнал глас и съхнещи устни. — Аз може би съм таен агент на султана. Това ли искаш да кажеш? Нали всички се съмняват.

— Аз ти се доверявам — промълви тя. — Едва ли ще предадеш това, що научи. Посъветвай ме, да замина ли?

— Разбира се — не се поколебах. — Ти трябва да заминеш! Защо да не запазиш честта и живота си, след като ти се предоставя такава възможност? Не познаваш султан Мехмед. Аз обаче го познавам. Твоят град ще падне. Всичката тази красота, всичкият този помътнял блясък наоколо ни, всичката власт и богатство на знатните родове, всичко това вече е само сянка.

— А ти? — прекъсна ме тя.

— Дойдох, за да погина по стените на Константинопол — рекох аз. — За това, що е минало и що никоя световна сила не може да възроди. Идват други времена и аз нямам желание да живея в тях.

Тя вече се беше наметнала с кафявата си мантия и мачкаше воала в ръцете си.

— Няма ли поне на раздяла да ме целунеш?

— Страхувам се, че ще те заболи глава — отвърнах аз.

Тя се протегна и целуна с меките си устни страните ми, погали брадата ми с ръка и притисна главата си до гърдите ми, все едно че желаеше да ме обсеби.

— Правиш ме суетна — забеляза тя. — Започвам да се мисля за по-добра, отколкото съм. Наистина ли не желаеш да узнаеш коя съм? Наистина ли ме желаеш само като жена за своя приятелка? Усещането е чудесно, но е трудно за вярване.

— Ще дойдеш ли още веднъж преди да заминеш? — попитах аз.

Тя огледа стаята, погали разсеяно жълтото куче с ръка и каза:

— Добре ми е при теб. Ще дойда, ако мога.

6 януари 1453