Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Не мога да кажа що е Бог. Дори какво Бог не е, както счита мистичната теология. Словото е ограничено и по такъв начин несъвършено както всичко човешко. Отрека ли Бог, все едно че го признавам. Призная ли — отричам го. Това е съвършената сърдечна пустота.

Лошо спя. Сънищата ми са неспокойни. Преживял съм много неща насън. Впоследствие сънят е също толкова реален, колкото и действителността. Навремето се владеех, така че когато пожелаех, можех да спя дълбоко и да не сънувам.

Любовта е само опиат и опиянение, що чезне. Остава само горчилка и разочарование.

Но все още съм опиянен. Все още живея във властта на опиата, защото знам, че и тя е в този град, че и тя гледа същото небе.

За втори път в живота си се отричам от всичко. Но и в отрицанието трябва да има някаква граница. Затуй ли това отклонение се появи на пътя ми? Пуст и студен да се събудя в съня и в опиянението. Пролетта, пролетта очаквам. На Константинопол последната пролет.

Очакването ме терзае, макар да е чудесно, че има какво да се чака. Очаквам възторг. Очаквам смъртта.

Господи, не плащам ли прекалено висока цена за това, що в ответ получавам? И най-бедният и най-простият получават същото, без да плащат нищо. Такова е божественото ти безумие, Господи! Подлагаш ме на изпитания, пък си ме стиснал в шепата си.

Времето тече. Безмилостно се нижат невъзвратими дните. Тя не желае да ме види, иначе би дошла.

Дори и най-бедните? В слънчев ден, по пожълтялото било на Акропола, под прикритието на дърветата, те лежат прегърнати върху студената земя. Мъже и жени, целите в дрипи, които не се притесняват от това, че някой ги наблюдава. Да беше поне бедна, любов моя, парцалива и грозна. Тогава никой нямаше да ни пречи. По кафявите очи те познах. Щях да те позная дори да беше стара, раздърпана и с ръце, закоравели от труд.

Ако истински желаеше, щеше вече да е дошла.

21 януари 1453

Вече трети ден със строителите поправям крепостните стени край портата на Свети Роман. Събирам камъни и нося киреч. Целият съм в прах и синини. Косата ми е втвърдена от варовика.

От време на време се затварям в стаята си и почивам. Трябва да поддържам тялото и ръцете си здрави, за да мога да опъвам лък и меч да въртя, щом му дойде времето. Цяло лято строих заедно с другите и султанската крепост на Босфора.

Отказвам се от надницата си, но деля с работниците хляба, зехтина и сушеното месо. Всички ме мислят за луд.

23 януари 1453

Император Константин се появи със свитата си на стената. В нашия участък той спря, за да погледа как върви работата. Приятелски се разговори с майсторите и техниците. Лицето ми беше изцапано и аз нарочно държах главата си приведена, но след като поговори с другите, той се обърна към мен и каза:

— Прибери се в къщата си. Този труд не е достоен за твоя ранг.

Всичко това не беше случайно. По лицето му разбрах, че пряко волята си ми нарежда. Той не е лицемерен и затуй не търси лицемери у другите. Но е напълно в ръцете на Францес и на останалите нобили. За да ме утеши, добави:

— Ще ти измислим нещо по-прилягащо.

Но това не беше истина и той нямаше нищо предвид. Желаеше само да смекчи унижението ми.

Преди петнайсет години и той беше доста груб и надменен като всички братя от семейството на Палеолозите. Но годините малко са го поочукали. Вече е на четиридесет и девет. Брадата му е посивяла, а лицето му е белязано с бездънна печал много повече от който и да е друг в този град. Бездетен е. Две жени загуби още като много млад.

От смъртта на император Йоан той все замисля трета женитба. Говори се, че поискал ръката на Мурадовата вдовица Мара, на която Мехмед бе разрешил да се завърне при баща си в Сърбия. Но султанската вдовица предпочете да отиде в манастир. Мурад й бе позволил да запази християнската си вяра. Тя дори научи младия Мехмед на всички гръцки молитви.

Години са омекотили Константиновия характер. Сега той е много самотен и всичко в неговия живот се случва със закъснение. Венецианския дож желаеше да му даде дъщеря си и по този начин той щеше да получи огромна подкрепа, но не се решаваше да се венчае с латинка. Владетелят на Трапезунд пък беше твърде беден и вече султански васал.

Най-сетне намериха една варварска принцеса от далечните брегове на Черно море. Владетелят на Грузия изповядва правата вяра и бе обещал значителна зестра, а също така и прочутите си воини за защитата на Константинопол. Но много късно. Францес се завърна от ставбарската си мисия малко преди султанската крепост на Босфора да е готова. Сега проливът е затворен. От черно море не ще дойдат нито принцеса, нито зестра, нито страшни грузински воини.

Константин се е родил под нещастна звезда. Заради унията дори собствения му народ го мрази. Но той не е лицемерен, нито жесток. С избухването на войната позволи да арестуват всички турци в града, но само след три дни ги пусна да си ходят в мир.