Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Миналото лято наблюдавах как младият султан, с кални ръце и прашен, градеше крепостта си на брега на Босфора и със собствения си пример повдигаше духа на воините си. Дори старите везири бяха принудени да търкалят камъни и да забъркват киреч. Струва ми се, че никога преди в човешката история не е била построена по-здрава крепост за по-кратко време. Когато избягах от султанския лагер, само оловните покриви на стражниците още не бяха поставени.

Огромните топове на оръжейника Орбан издържаха налягането на барута, не се пръскаха и бяха доказали силата си. Откакто една венецианска галера бе потопена с грамадни каменни гюллета, от Черно море в пристанището не бе пристигнал нито един кораб. Капитанът на галерата отказал да свали платната и сега тялото му висеше на крепостната стена над разхвърляните по брега разлагащи се трупове на матросите. Султанът пощади само четирима, за да ги изпрати в града да разказват за случилото се. Оттогава има повече от месец.

Но и император Константин, изглежда, започва сериозно да мисли за защитата на града. По цялата дължина крепостните стени се ремонтират. Използват се дори надгробните камъни от гробищата извън града. И това е разумно — иначе турците биха ги използвали сами при обсадата. Но сред хората се носят слухове, че строителите не вършат съвестно работата си, за която им се заплащат баснословни суми. Никой обаче не ги упреква за това. Напротив, радват се. Та нали самият император е полатинчил се предател. Затуй да бъде мамен той, както и всички латинци, не е грях. Наистина, този град обича турците повече отколкото латинците.

Та нали си имат Влахернската Всесвета, чудотворната Света Богородица, да ги пази. Жената на пекаря ми разказа днес, и то съвсем сериозно, как преди тридесет години, когато Мурад обсаждал града, Светата Дева се появила в синята си наметка на крепостните стени и така уплашила агаряните, че те подпалили обсадните си машини и лагера си и побягнали в паника далече от града. Като че ли Мурад не е имал по-наложителни причини да прекрати обсадата.

Колко дълга може да бъде една седмица? Колко странно е да си в очакване, щом вече си бил сигурен, че нищо не те очаква? Дори очакването е наслада сега, когато нетърпението и изгарящата треска на младостта отдавна са се разсеяли. Но аз нямам вече сили да вярвам. Ами ако тя не е това, що си въобразявам? Може би се самозалъгвам? Но въпреки ледения вятър от Мармара и кръжащите във въздуха снежинки не изпитвам нужда от топлината на мангала. Тялото ми е като пещ, пълна с жарава.

22 декември 1452

Наближава Рождество Христово. Венецианците и генуезците от Пера се готвят усърдно. Но гърците много не се вълнуват по Коледа. Техният голям празник е Великден. И не като ден на Христовите мъки, а като тържество на възнесението небесно. Вярата им е ревностна, екзалтирана, мистична и опрощаваща. Те даже еретиците си не изгарят на клада, а им позволяват да се покалугерят и покаят. И кардинал Исидор не замеряха с камъни, а само викаха: „Вземи си безквасния хляб и се омитай в Рим!“

Такава светла вяра и възторжена преданост, що струи от лицата на поклонниците в черквите, не се среща вече из западните държави. Там опрощението се купува с пари.

Но великият град е започнал да се обезлюдява. Навремето гигантските му стени обграждаха милиони, а сега се е свил и е жив само по хълмовете, край площадите и пристанището. Рушащи се къщи, развалини и пустош се простират между населените части и крепостните стени, предоставяйки оскъдни пасища за кози, магарета и коне. Трева до колене, бодливи храсти, празни къщи с порутени покриви — и леден вятър откъм Мармара, каква неизказана печал.

Венеция изпрати два бойни кораба. И петдесет наемника от папата в Рим, що пристигнаха с кардинал Исидор. Освен това имаме насила задържани кораби и с обещания съблазнени латинци. Забравих да спомена и петте византийски бойни галери от императорския флот. Те се полюшват в пристанището със застояла вода на дъното, без платна и вонят отдалече на тиня. Топовете им са зеленясали и задръстени с ръжда. Вероятно великият стратег Нотарас възнамерява да ги ремонтира и стегне в бойна готовност, макар че императорът няма пари за това. Бойните галери са прескъпо удоволствие.

Получи се също малко жито, зехтин и вино от Егейските острови. Мълви се, че турците са опустошили Морея, та оттам помощ едва ли ще дойде, ако изобщо Константин може да се довери на братята си. Димитър поне беше против унията още във Флоренция. След смъртта на император Йоан само майка им успя да предотврати братоубийствената война.

Аз не ги познавам. Не мога да се докосна до сърцата им. Те остават чужди за мен. Дори мерилото им за време е различно от моето. За тях това е 6960-а година от сътворението на света, а за турците — 856-а година от възнасянето на техния пророк. Що за безумен свят! А може би латинското преобладава в сърцето ми?