Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

И тя не можа да ми откаже, макар че беше непредпазливо. Вървяхме един до друг докато мракът се спускаше върху зелените куполи на черквите, фенери проблясваха пред разкошните къщи по главните улици, а подире ни вървеше на пръсти кльощаво жълтеникаво куче, което по неизвестни причини се беше привързало към мен, беше ме следвало от къщата ми до черквата на „Светите Апостоли“, и зъзнейки, бе чакало да изляза оттам.

Тя не пое към двореца, както бях очаквал, ами в противоположна посока.

Вървяхме покрай развалините на Хиподрума. Всеки ден на това място млади гръцки момчета се упражняват в стрелба с лък или играят на топка, яздейки кон с дълга пръчка в ръка. В полумрака порутените постройки изглеждаха огромни. Кубетата на „Света София“ се въздигаха великански в небесата, а черната каменна грамада на стария императорски дворец се тъмнееше насреща ни. Нито една светлинка не проблясваше оттам. Запустелите му зали се използват само за някои по-специални церемонии. Мракът милостиво криеше от очите ни умиращия град. Мраморните колонади са пожълтели, стените са пропукани, във фонтаните не бълбука вече вода, а обраслите с трева басейни в парковете са пълни с опадали чинарени листа. Без да си проговорим, забавихме крачка. Вечерницата вече беше изгряла, когато поспряхме в сянката на пречупените колони край стария дворец.

— Оттук продължавам сама — отсече тя. — По-нататък не бива да ме изпращаш.

— Наметката ти може да привлече крадци и просяци — възпротивих се аз. Тя изправи още по-гордо глава.

В Константинопол няма разбойници, нито просяци. На пристанището или откъм Пера — може би, но не и тук, в града. Това е самата истина. В Константинопол дори просяците са кльощави, но горди. Те стоят тук-там пред черквите и гледат втренчено пред себе си с премрежен поглед, все едно че се взират хиляди години назад в миналото. Щом получат милостиня от латинец, промърморват благословия, но след като им се обърне гръб, плюят с погнуса и дълго трият монетата в дрехите си, за да я очистят от скверното докосване. Разорените мъже и жени предпочитат манастира пред просията.

Аз трябва да се прибирам — настоя тя, но изведнъж ме прегърна и притисна глава до гърдите ми, та усетих аромата на хиацинти в студената нощ. Не потърсих нито страните, нито устните й. Не желаех да я обидя с това, което е подвластно само на тялото. Попитах:

— Кога ще се видим отново? — устата ми беше пресъхнала, а гласът ми — дрезгав. Тя продума безнадеждно:

— Не знам. Наистина не знам. Такова нещо още не ми се е случвало.

— Ела в моята къща — помолих. — Тайно, без никой да те види. Аз имам само един слуга, който ме шпионира, но бих могъл да се отърва от него. Свикнал съм и без прислуга. Тя замълча толкова дълго, та чак се уплаших.

— Да не те обидих? — запитах аз. — Надявам се, че можеш да ми се довериш. Не желая с нищо да те нараня.

— Не гони слугата — посъветва ме тя. — Това ще предизвика още повече съмнения. Всеки чужденец е следен. Ще започнат да те шпионират по друг, по-опасен начин. Изобщо не ми идва на ум какво бихме могли да направим.

— В западните страни — започнах неуверено аз — всяка жена обикновено си има приятелка, която може безпрепятствено да навестява. При нужда приятелката е готова да се закълне, че са били заедно, та да може, когато се наложи, сама да се възползва от същата услуга. Освен това в обществените къпални и при лековитите бани мъже и жени могат свободно да се срещат и да разговарят помежду си.

— Аз си нямам никого, на който бих могла да се доверя — призна си тя.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да дойдеш — заключих рязко.

— Ще дойда в твоята къща след една седмица — обеща тя с гордо вирната глава. — Ще дойда сутринта, ако ми е възможно. Ще се освободя от придружителите си на пазара или из венецианските дюкяни. Лошо ми се пише, знам, но ще дойда. А ти направи със слугата си така, както намериш за добре.

— Знаеш ли къде живея? — нетърпеливо запитах аз. — Това е една малка дървена къща над пристанището, зад венецианския квартал. Ще я познаеш по каменния лъв пред портата.

— Знам, знам — рече тя с усмивка в гласа си. — Ще я позная по грозния каменен лъв пред входната врата. Вчера, когато ходих на пазар, помолих да ме пренесат покрай твоята къща с надеждата да те зърна, но така и не те видях. Бог да благослови дома ти. Тя бързо закрачи и се загуби в мрака. Не наредих на кучето да я последва.

20 декември 1452

Бях на брега, когато последният кораб за Венеция отплава. Беше малък и бърз. Императорът бе упълномощил неговия капитан да поиска обяснение от Сеньориата за причините, поради които големите бойни галери все още се бавеха. И за Унгария, по няколко различни пътя, василевсът беше изпратил вест за помощ. Но Хуниади, в ролята си на регент, подписа преди осемнадесет месеца тригодишен мирен договор с Мехмед, заклевайки се в кръста. През 1444 година край Варна и през 1448 година край Косово Мурад доказа, че войната срещу агаряните струва прескъпо на унгарците. Не се надявам вече на помощ от християнските държави. Мехмед е по-бърз от тях.