Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Не знам — отвърнах, въпреки че знаех. Но това беше моята тайна. — Той живя цял живот в Авиньон. Когато бях на тринадесет години, падна в пропастта зад папския дворец и си счупи врата. Питаш за детството ми. Ангели често ми се явяваха и аз ги мислех за истински. Та нали името ми е Йоханес Ангелос. Затуй даже сам не си спомнях, но на съдебния процес всичко бе използвано срещу мен.

— За какъв процес говориш? — сбръчи чело тя.

— На тринадесет години бях осъден като убиец на баща си — натъртих аз. — Неопровержимо бе доказано, че съм завел слепия си баща до ръба на пропастта и че съм го бутнал в нея, за да наследя богатството му. Свидетели обаче нямаше. За да направя самопризнание, ме биха с камшици. Накрая ме осъдиха да бъда разкъсан на четири на колелото, а трупът ми да бъде изгорен. Бях тринадесетгодишен. Такова беше моето детство.

Тя ме погледна в очите и сграбчвайки ме за ръка, извика:

— Това не са очи на убиец! Разкажи ми всичко и ще ти олекне.

— От години не съм мислил за това — обясних аз. — Не съм изпитвал нужда да го разказвам на никого. Изтрил съм всичко от паметта си. Но на теб лесно се разказва. Много време е изтекло оттогава. Аз съм четиридесетгодишен. Много живота съм изживял след това. Но не убих баща си. Той може би беше строг, с тежък характер и често ме налагаше, но в добрите си моменти беше ласкав с мен. Обичах го. Та нали ми беше баща. За майка си нищо не знам. Починала, когато ме родила, стискайки магически лечебен камък в ръка.

— Предполагам, че баща ми се умори от живота, защото беше сляп — продължих аз. — С годините стигнах до този извод. Утринта на него ден той ме помоли да не се безпокоя, каквото и да се случи. Уж имал много пари на съхранение при златаря Героламо — цели три хиляди златни дуката. Завещание бил направил в моя полза и за настойник, докато навърша шестнадесет, оставял златаря. Беше пролет. Помоли ме да го заведа до пропастта зад двореца. Искаше да послуша вятъра и шумоленето на птиците, що на ята се завръщаха от юг. Каза ми, че отивал да се срещне с ангелите. Пожела да го оставя сам на ръба на пропастта и да се върне навреме за вечерната служба.

— Беше ли се отказал от православната църква? — попита тя косо, та нали беше от Константинопол.

— Посещаваше службите, изповядваше се, ядеше по латински замесен хляб и купуваше индулгенции, за да скъси престоя си в чистилището. Не можех и да си помисля, че съществува религия, различна от тази като на всички други. Той ми каза, че отива на среща с ангелите и когато се върнах, го намерих в основата на скалите, умрял. Беше уморен от живота, сляп и безутешен.

— Но как са могли да обвинят теб за това?

— За всичко обвиняваха само мен — отвърнах. — За всичко. Искал съм бил да сложа ръка на парите му. А когато им казах, че баща ми е отишъл на среща с ангелите, бил съм си измислял лъжи за срещата му с някой непознат, с когото той е трябвало да се види близо до пропастта. Но него ден никой не бе видял непознати хора да се мяркат из града. Златарят Героламо свидетелства най-усърдно срещу мен. Той уж със собствените си очи видял как, когато баща ми ме бил, съм го ухапал по ръката. А колкото до парите, що били оставени при него на съхранение — такива вече не съществували. Това било само илюзии на един сляп старец. Някаква малка сума наистина била оставена при него, когато баща ми ослепял, но тя отдавна била похарчена. Само от състрадание към слепия човек той продължавал да ни изпраща провизии от собственото си стопанство. Слепият Грък се задоволявал с много малко и постел често. Тази помощ обаче не можела да бъде разглеждана като лихва върху някакъв предполагаем депозит, както незрящият си въобразявал. Тя била чисто и просто от милосърдие. Още повече депозирането на пари срещу лихва щяло да бъде тежък грях за двете страни. Но като знак на добра воля златарят Героламо обеща да дари на църквата сребърен свещник, въпреки че тефтерите му недвусмислено показваха колко много бе задлъжнял баща ми през годините. Този добър самарянин предложи дълговете му да бъдели погасени с неговите книги, макар че никой не можеше да ги прочете. Но аз, изглежда, те отегчавам?

— Ни най-малко — възпротиви се тя. — Разкажи ми как се спаси?

— Бях син на Слепия Грък, сиреч чужденец — продължих. — Никой не стана да ме защити. Но щом чу за трите хиляди дуката, епископът настоя да бъда изправен пред църковен съд. Като обвинение щяха да послужат виденията, що ми се бяха явили в резултат на бичуването — от болка бях започнал да бълнувам за ангели, също както когато бях малко дете. В светското съдилище набързо бяха отстранили теологичната страна на процеса и отбелязали в протокола, че съм умопобъркан. Оковаха ме във вериги за стената на кулата и ме бичуваха всеки ден. Съдиите вярваха, че по този начин лесно ще прочистят душата ми от бесовете преди екзекуцията. Но заради парите всичко се обърка и проточи, а процесът срещу мен за отцеубийство се превърна в борба между светското и църковното съдилище за това, кой има правото да ме съди и по този начин да конфискува парите на баща ми.