Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Следобяд в черквата „Светите Апостоли“. Нямаше нищо друго написано на бележката. Към обяд казах, че отивам на пристанището и отпратих слугата да чисти в мазето. На излизане го заключих вътре. Този ден не изпитвах нужда да бъда държан под око.

Черквата „Светите Апостоли“ се възправя на най-високия хълм, в самото сърце на града. Мястото бе отлично избрано за тайна среща — само няколко облечени в черно жени се молеха пред свещените икони край олтара. Дори на облеклото ми никой не обърна внимание, тъй като там по цял ден идваха на посещение моряци от латинската флота, за да разглеждат императорските гробове и светите реликви. Веднага вдясно от входната врата, заградена с обикновена дървена оградка, стоеше изправена част от колоната, към която е бил привързан Спасителят, бичуван от римските войници.

Трябваше да чакам в черквата повече от два часа, а времето течеше бавно. Очакването ми обаче не беше забелязано от никого. В Константинопол времето е загубило своето значение. Изпаднали в религиозен екстаз, молещите се жени бяха прекъснали връзката си със света. Изправяйки се, те се оглеждаха унесено и неизразимата меланхолия на умиращия град се завръщаше в очите им. Забулваха лицата си и забили поглед в земята, излизаха от черквата.

В сравнение с хлада навън в черквата беше топло. По стар римски обичай под мраморния плочник минаваха тръби с топла вода. Дори мразът в душата ми започна да се разтапя. Пламъкът на очакването ме подтикна към молитва — нужда, каквато от дълго време не бях изпитвал. Коленичих до преградката на олтара и се помолих дълбоко в сърцето си: „Всемогъщи боже, ти който в образа на Сина си прие плът по начин, непонятен за нас, за да ни спасиш от грях, смили се над мен. Прости съмнението и неверието ми, що ни твоето слово, ни писанията на калугерите, ни коя да е земна философия не успяха да излекуват. С волята си ти ме води и ми даде да опитам от всички твои дарове: мъдрост и невежество, богатство и нищета, власт и робия, страст и примирение, копнеж и забвение, перо и меч, но нищо, нищо не ме изцери. Ти ме преведе от отчаяние към безутешност както безпощаден ловец преследва изнемощял звяр, докато във вината си открих един единствен път — да предоставя живота си в името твое. Но дори тази ми саможертва не си склонен да приемеш. Какво тогава желаеш от мен, свети непонятни боже?“

Но докато се молех, усетих, че само непреклонно честолюбие владее мислите ми, засрамих се и се замолих отново в сърцето си: „Ти, който си всемогъщ, имай милост над мен! Прости греховете ми не заради моите дела, а от милосърдие. Избави ме от ужасния ми грях преди той да ме е премазал!“

Но след като се молих така, почувствах отново хлад — студен и пронизващ като бучка лед. Крайниците ми се наляха със сила и за първи път от много години бях щастлив, че живея. Бях влюбен и в очакване, а миналото се превръщаше в пепел зад гърба ми, все едно че никога преди не бях любил и очаквал. Само като бледа сянка помнех момичето от Ферара с вплетени в косите перли, що бродеше във философската си градина и носеше високо над главата си златен кафез като фенер, с който осветяваше пътя.

А по-късно бях погребал непозната покойница, чието лице лисиците в гората бяха изгризали. Беше се появила неочаквано, търсейки катарамата на своя колан. Под един накатранен навес аз се грижех за болни от чума, понеже нескончаемите спорове около буквите на вярата ме бяха довели до отчаяние. Безутешна беше и тя — красива и недостижима. Съблякох заразените й от чумата дрехи и ги изгорих в иззиданата печка в кухнята на търговеца на сол. След което легнахме прегърнати да се топлим един друг, макар да смятах, че такова нещо не може вече да ми се случи. Тя беше дъщеря на граф, а аз само преводач в секретариата на папа Евгений. Оттогава са минали петнадесет години и в мен нищо не потрепва при спомена за нея. Трябваше да разровя паметта си преди да се сетя за името й. Беатрис. Графът, нейният баща, обожаваше Данте и четеше френски рицарски романи. Беше позволил да екзекутират собствените му жена и син за прелюбодеяние и беше спал тайно с дъщеря си. Някога във Ферара? Така и открих момичето от градината в навеса с прокажените.

До мен спря жена, лицето й покриваше воал, обсипан с диаманти. Бяхме почти еднакви на височина. Заради студа бе наметната с кожен плащ. Достигна ме ухание на хиацинти. Тя беше дошла, моята любима.

— Лицето си — помолих, — открий ми лицето си, за да повярвам, че всичко това е истина!

— Извършвам грях — рече тя. Лицето й беше бледно, а очите й се плашеха от мен.

— Какво е грешно и какво не е? — попитах. — Изживяваме последните си часове. Какво значение има всичко това сега?

— Ти си латинец — упрекна ме тя. — Човек, що яде безквасен хляб. Само латинец може да говори така. В сърцето си човек познава кога греши и кога не. Още Сократ е знаел това. Но ти се подиграваш също като Пилат и питаш що е истина.

— В раните на Христа! — заклех я аз. — Дойде да ме учиш на философия ли, жено? Ти наистина си гъркиня, ако ли и без друго не знаех това.