Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Оттогава бяха изтекли четиринадесет години. Същата вечер бях продал всички свои книги и дрехи и след като бях раздал парите си на бедните, избягах от Флоренция. Пет години по-късно приех кръста. Сега, когато тълпата крещеше, аз си припомних скалистия път към Асизи и осеяното с трупове поле край Варна.

Но когато възгласите внезапно затихнаха, вдигнах очи и видях куропалат Лукас Нотарас, възкачил се на фундамента пред пожълтялата мраморна колона. С вдигната ръка той поиска от народа да запази тишина и хладният декемврийски вятър донесе до ушите ми гръмогласния му вик: „По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“

При този призив народ и монаси избухнаха в шумни възгласи. Екзалтирано, гръцкото население на Константинопол закрещя и зарева: „По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ По същия начин евреите веднъж бяха викали: „Пусни на свобода Барабас!“

Цяла група благородници и архонти от церемониалната процесия се насъбраха около Лукас Нотарас, изказвайки му своята подкрепа, без да се страхуват публично да се противопоставят на императора. Най-сетне тълпата се отдръпна и стори път на Константин, който препусна насред оределите си придружители. Процесията на благородните дами все още се нижеше през огромните бронзови врати, но веднага се разпръскваше и се топеше в шумната тълпа на площада.

Любопитен бях да видя как народът щеше да посрещне кардинал Исидор, който в името на унията бе преминал през много изпитания и самият бе грък по рождение. Но той не посмя да излезе от черквата. Кардиналската титла не му бе помогнала да надебелее. Беше си същия дребен тъмноок мъж, изглеждаше по-кльощав и от преди, тъй като си бръснеше брадата по латинската мода. От Ферара и Флоренция го помнех с брада. Ролята на посредник не беше от леките. Маркус Еугеникос го проклинаше и твърдеше, че бил донесъл чума от Киев във Ферара. Ако не друго, то всичките му слуги умряха от тази болест. Маркус Еугеникос смяташе това за божие наказание.

Като разбушувано ревящо море се люшкаше тълпата на площада под огромната сянка, хвърляна от кубетата на „Света София“. Сред чернилката на монашеските раса проблясваха украсените с накити шапки и копринените наметала на забулените благородни дами. Небето беше студено и бледосиньо, въпреки че слънцето светеше ярко.

„По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ Без съмнение великият стратег Нотарас викаше от дъното на своето сърце, от любов към своята вяра и към своя град и от омраза към латинците.

Но колкото и искрени да бяха чувствата зад думите му, аз не виждах в тях нищо друго освен хладнокръвно премерен политически ход. Насред разгневената тълпа той хвърли отворените си карти на масата и по този начин спечели мнозинството от народа на своя страна. Та нали дълбоко в сърцето си нито един грък не поддържаше унията, нито дори самият василевс. Той беше принуден да се подчини, за да получи съдържащия се в нея договор за сътрудничество и подкрепа, който в труден момент щеше да осигури папската флота за защитата на Константинопол.

Същата тази флота вече се оборудваше във Венеция. Кардинал Исидор уверяваше, че тя щяла да отплава в помощ на Константинопол веднага, щом сигурна вест за подписването на съюза достигнела Рим. Въпреки това народът скандираше след император Константин: „Апостата! Апостата!“ Най-ужасната, най-празна и най-унищожителна дума, що можеше да бъде извикана на човек. Това бе цената, която той трябваше да плати за десетте бойни кораба, ако те изобщо някога пристигнеха.

Кардинал Исидор бе довел вече със себе си шепа стрелци, вербувани в Крит и по другите острови. Вратите на града бяха зазидани. Турците опустошиха околностите и затвориха Босфора. Техният лагер е крепостта, която бе построена по нареждане на султана през лятото, за няколко месеца, в най-тясната част на пролива. Тя стои от страната на Пера, на християнския бряг. През пролетта на това място все още се извисяваше черквата „Архангел Михаил“, но сега нейните мраморни колони служат за подпори в дебелите тридесет стъпки стени на турския бастион, от който султанските оръдия бдят над пролива.

Мислейки за всичко това, аз се застоях край масивните бронзови врати на „Света София“. Тогава я съзрях. Тя с усилие се беше измъкнала от тълпата и се връщаше в черквата. Дишаше учестено, а воалът й беше разкъсан. Благородните дами в Константинопол забулват лицата си от погледите на чуждите мъже и живеят изолирани в къщите си, пазени от евнуси. Когато яхват кон или се качват в паланкин, слугите им бързат да разпънат платнен параван, за да ги прикрият от погледите на минувачите. Кожата на лицата им е прозрачно бяла.

Тя ме погледна и всичко спря своя полет: слънцето престана да се върти около земята, миналото преля в бъдещето и не остана нищо друго освен мигновението — онзи единствен в живота ни миг, що ненаситният бяг на времето не може да ни отнеме.