Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Бях видял през живота си много жени. Бях обичал егоистично и бездушно. Бях се наслаждавал и бях доставял наслада. За мен любовта беше само унизителната лъст на плътта, която след като беше удовлетворена, оставаше тъжна душата. Само от съжаление бях симулирал любов до момента, в който не можех повече да се преструвам.

Много, много жени бях познал през живота си и бях напуснал всяка от тях така, както се бях отрекъл от много други неща. Защото за мен жените бяха само плътско преживяване, а аз мразех всичко, що ме обвързваше със собственото ми тяло.

Тя беше висока почти колкото мен. Косите й изпод бродираната шапчица бяха руси, а наметката — синя с втъкано сребро. Имаше кафяви очи и кожа като слонова кост и злато.

Но не беше красотата й, в която се взирах. Не в онзи момент. Погледът й ме заплени, защото очите й ми бяха познати, все едно че ги бях виждал вече в сънищата си. Тяхната кадифена прямота превръщаше в пепел всяка простосмъртна суета. Те се разшириха от изненада и ми се усмихнаха. Възторгът ми беше тъй пламенно чист — в него нямаше и следа от земно желание. Стори ми се, че тялото ми заискря по начина, по който в младостта си бях видял да се излъчва божествена светлина от килиите на светите отшелници, що светеха като чудни фенери в нощта по скалистите върхове на планината Атос. Това ми сравнение не е светотатство, понеже чудото на прераждането в онзи миг беше за мене свято.

Колко дълго трая всичко това, не знам. Вероятно не по-дълго от глътката въздух в последния ни час, що освобождава душата от тялото. Стояхме на няколко крачки един от друг, но като че ли за миг се озовахме върху острието на меч, на прага между преходното и вечното.

След това се върнах във времето. Трябваше да я заговоря. Казах й:

— Не се страхувай. Ако пожелаеш, ще те придружа до бащината ти къща. — По шапчицата й бях разбрал, че не е омъжена, макар че това едва ли щеше да е от значение в онзи момент. Омъжена или не, очите й ми бяха до болка познати.

Тя си пое дълбоко въздух, все едно че дълго бе задържала дъха си, и попита:

— Ти от латинците ли си?

— Да, ако пожелаеш — отвърнах аз. Гледахме се един друг и насред бушуващата тълпа оставахме сами, сякаш се бяхме пробудили в рая, в началото на всички времена. Срамежливост пареше страните й, но тя не сведе погледа си към земята. Чувствата й надвиха и с разтреперан глас ме запита:

— Кой си ти? Въпросът й обаче не беше въпрос. С него тя само показваше, че в сърцето си ме познава така, както и аз нея. Но за да й дам време да се успокои, започнах да разказвам:

— Раснах в Авиньон, Франция, докато навърших тринадесет години. След което пребродих много земи. Името ми е Жан Анж. Тук ми викат Йоханес Ангелос.

— Ангелос — повтори тя. — Сиреч ангел. Затуй ли си толкова бледен и невесел. Затуй ли така се изплаших, когато те видях? — Тя пристъпи по-близо и ме докосна по ръката. — Не, не си ангел. От плът и кръв си. Защо носиш турска сабя?

— Свикнал съм с нея — обясних, — а и закалката й е по-добра от християнската. През септември избягах от лагера на султан Мехмед, когато той бе привършил със строителството на крепостта при Босфора и се канеше да се завърне в Адрианопол. Сега, когато войната вече е избухнала, вашият император не връща на турците избягалите от тях роби, потърсили убежище в Константинопол.

Тя хвърли поглед на дрехите ми и рече:

— Не си облечен като роб.

— Не, не се обличам като роб — потвърдих аз. — Почти седем години принадлежах към свитата на султана. Султан Мурад ме провъзгласи за свой кучкар, а по-късно ме подари на сина си. Султан Мехмед подложи на изпитание моя интелект и чете гръцки и римски книги заедно с мен.

— Как попадна роб при турците? — удиви се тя.

— Четири години живях във Флоренция — подех аз. — Тогава бях богат, но се наситих на търговията с платове и приех кръста. В битката край Варна турците ме плениха.

Погледът й ме накара да продължа:

— Бях секретар на кардинал Юлиус Цезарини. След загубата конят му попадна в едно тресавище и отстъпващите унгарци го убиха с ножовете си. Техният млад крал загина в същата битка, а кардиналът го беше накарал да пристъпи подписания с турците мир. Затуй унгарците смятаха, че той бе предизвикал проклятието върху тях, а Мурад ни третираше като клетвопрестъпници. Но мен пощади, макар че екзекутира всеки, който не призна неговия бог и пророк. Но аз май много се разговорих, прости ми. Изглежда, твърде дълго съм мълчал.

— На мен не ми е доскучало — подкани ме тя. — Бих желала да чуя още за теб. Но защо не питаш коя съм аз?

— Не ще и попитам — отвърнах. — Стига ми, че съществуваш. Наистина ми стига. Не вярвах, че такова нещо още може да ми се случи.

Тя не запита какво имах предвид. Оглеждайки се наоколо, забеляза, че тълпата бе започнала да се разпръсква.

— Ела с мен — прошепна тя, сграбчи ме за ръката и забързано ме дръпна в гигантската сянка на бронзовите черковни врати. — Признаваш ли унията?

— Нали съм латинец — свих рамене аз.