Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Тя избухна в ридание от възбуда и страх. Оставих я да поплаче, за да се успокои, тъй като от уплаха трепереше през цялото време, въпреки отоплената черква и разкошната си кожена наметка. Тя бе дошла и ридаеше заради мен и заради себе си. Имах ли нужда от по-голямо доказателство за това, че бях развълнувал душата й така, както тя бе разтресла и отворила всички гробове в моето сърце.

Положих ръка на рамото й и рекох:

— Нищо не е от значение. Животът, познанието, философията, дори вярата. Всичко пламва, разгаря се бурно за момент и след това загасва. Нека се държим като двама пълнолетни, що по чудо са се открили, и да си говорим откровено. Аз не съм дошъл, за да се карам с теб.

— Защо тогава си дошъл? — попита тя.

— Защото те обичам — отвърнах аз.

— Въпреки че не знаеш коя съм и след като си ме видял само веднъж? — възпротиви се тя.

Разперих ръце. Какво ли можех да й кажа? Тя сведе очи, затрепера отново и прошепна:

— Аз изобщо не бях сигурна, че ще дойдеш.

— О, любима моя — успях да изрека, тъй като едва ли бях чувал по-красиво признание в любов от устата на жена. И още веднъж се уверих колко малко може с думи да се изрази. Но въпреки това хората, дори умните и образованите, вярват, че с думи биха могли да обяснят естеството на всевишния.

Протегнах и двете си ръце. Без колебание тя ми даде студените си длани. Пръстите й бяха тънки и здрави, но тези ръце никога не бяха работили. Така стояхме дълго — един срещу друг, ръка в ръка. От думи нямахме нужда. Нейните тъжни кафяви очи изучаваха косата ми, челото ми, страните ми, брадата и шията ми, като че ли във властта на ненаситно любопитство се опитваха да запаметят всяка моя черта. Лицето ми бе обрулено от вятъра, пости бяха вдлъбнали страните ми, разочарование бе издълбало дълбоки следи около устата ми, а челото ми бе набръчкано от много размисъл. Но аз не се срамувах от лицето си. То е като восъчна картина, върху която животът беше дълбал своя рисунък. С удоволствие я оставих да чете написаното по него.

— Искам да науча всичко за теб — призна тя и стисна коравите ми пръсти. — Бръснеш се. Това те прави особен й страшен, също като латински свещеник. Учен ли си или си воин?

— Бродил съм от страна в страна и от класа в класа като искра, носена от вятъра — занареждах аз. — Дори в сърцето си съм бродил надълбоко и нашироко. Чел съм философия, номинализъм и реализъм, а също и древните ръкописи. Дори думите така ми бяха омръзнали, та започнах да отбелязвам всичко с букви и цифри — също като Раймондус. Но до яснота не достигнах. Затуй избрах меча и кръста.

След кратка пауза продължих:

— Дори за известно време бях търговец. Научих и двойното счетоводство, с помощта на което богатството се превръща в илюзия. Богатството в наше време се е превърнало само в писане върху хартия, както философията и светите мистерии.

След известно колебание понижих глас и добавих:

— Баща ми беше грък, макар че израснах в папския Авиньон.

Тя пусна ръцете ми уплашено.

— Така си и мислех. Ако оставиш брадата си да порасте, лицето ти ще е лице на грък. Само затова ли в мига, в който те видях, ми се стори така близък отпреди, та затърсих у чертите ти лицето, що нявга съм познавала?

— Не! — възпротивих се аз. — Не затова!

Оглеждайки се предпазливо наоколо, тя закри лице и устни с воала си и помоли:

— Разкажи ми всичко за себе си. Но нека в същото време да вървим и нещо да разглеждаме, за да не привличаме вниманието. Някой може да ме познае.

Тя ме хвана доверчиво под ръка и така заедно заразглеждахме царските гробове, иконите и сребърните саркофази със свещените мощи. Стъпките ни се сляха в една. Все едно пламък обжари тялото ми щом ръката й се докосна до мен. Но болката бе сладка. Приглушено започнах да разказвам:

— Детството си съм забравил. То е като сън и аз вече не съм сигурен що е истина и що не е. Но докато играех с другите деца покрай стените на Авиньон и по речния бряг, рецитирах дълги проповеди на гръцки и на латински. Знаех наизуст много, защото след като баща ми ослепя, трябваше от неговите книги да му чета на глас по цял ден.

— Ослепя? — удиви се тя.

— Когато бях на осем или на девет, той потегли на дълго пътешествие — затърсих из паметта си аз. Бях изтрил всичко от главата си, все едно че не се беше случило, но сега ужасите на моето детство се завръщаха като лош сън. — Цяла година го нямаше. На връщане попаднал на разбойници. Ослепили го, за да не може да ги разпознае и да свидетелства срещу тях.

— Ослепили го? — рече тя учудено. — В Константинопол ослепяват само сваления от власт монарх и синовете, разбунтували се срещу бащите си. Турците са взели този обичаи от нас.

— Баща ми беше грък — повторих аз. — В Авиньон бе познат под името Андроник Гъркът, а в края на живота си само като Слепия Грък.

— Как е попаднал баща ти в страната на франките? — недоумяваше тя.