Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Но как се спаси? — запита тя настойчиво.

— Не знам — признах откровено и това си беше самата истина. — Не ще твърдя, че ангелите са ме спасили, но един ден без никаква причина ме освободиха от веригите, а на другата утрин забелязах вратата на кулата отворена. Така излязох навън. Бях почти ослепял от тъмницата, в която ме държаха. Край западната порта на града срещнах един амбулантен търговец, който ме попита дали не бих желал да го последвам. Имах чувството, че ме е чакал, защото ме познаваше и веднага започна да ме разпитва за моите видения. Вече в гората той измъкна изпод стоките си книга, а в нея, преведени на френски, четирите евангелия. Накара ме да му ги прочета на глас. По този начин бях приет в Братството на свободния дух. Може би те ме бяха освободили, тъй като към тях принадлежат люде, които никой не би заподозрял.

— Братството на свободния дух? — недоумяваше тя. — Кои са те?

— Не бих желал да те отегчавам — оправдах се аз. — Ще ти разкажа за тях някой друг път.

— Какво те кара да мислиш, че ще има друг път? — настоя тя. — Беше ми много трудно да те срещна дори сега, много по-трудно, отколкото предполагаш, тъй като на запад си свикнал с по-свободни отношения. Дори на туркиня й е по-лесно тайно да се среща с някого, отколкото на гъркиня, ако може да се вярва на приказките.

— Там женската хитрост винаги побеждава мъдростта на пазачите — вметнах аз. — Чети тези приказки внимателно — все нещо можеш да научиш от тях.

— Ти — разгневи се тя, — ти! Ти естествено знаеш всичко за тези неща!

— Ревността ти е безпричинна — уверих я аз. — С други неща се занимавах в султантския сарай.

— Ревност? Какво си въобразяваш! — тросна се тя, поруменявайки от възмущение. — Откъде да знам, може би си съвсем обикновен прелъстител като всички франки? Вероятно и ти ще се възползваш от запознанството си с мен, за да се хвалиш открито със завоеванията си по кораби и пристанищни кръчми.

— Такава ли била работата — стиснах аз китката й. — Такива ли запознанства си имала с франките? Такава ли жена си ти? Не се бой! Аз умея да държа устата си затворена. Просто те мислех за съвсем друга. Затуй ще е по-добре да не се срещаме повече. Но ти сигурно лесно ще си намериш някой корабен капитан или офицер от латинците да ме замести.

Тя изтръгна ръката си и започна да я разтрива.

— Да, наистина. По-добре ще е повече да не се срещаме. — Дишаше учестено, погледна ме с помътнели очи и високомерно навири глава. — Върни се на пристанището. Там ще откриеш по-лесни жени, достойни за теб. Напий се и като всеки франк предизвикай побой. Веднага ще се намери някоя да те утеши. Остани с бога!

— Бог да е с теб — отвърнах й също толкова ядосано.

Тя бързо се отдалечи по огледалния мраморен под. Походката й беше грациозна. Преглъщайки, усетих вкус на кръв. Така жестоко бях прехапал устните си, за да не извикам подире й. След това стъпките й се забавиха, а щом достигна черковната врата, тя не се сдържа и се извърна. Виждайки ме да стоя на същото място без намерение да я последвам, тя се затича към мен, вдигна ръка и ме перна разгневено по бузата. Страната ми запламтя и ухото ми запищя, но сърцето ми се възрадва, защото не ме зашлеви импулсивно, а се огледа преди това — да не би някой да я види.

Стоях без да се съпротивлявам и без да продумам. След кратка пауза тя се врътна и си тръгна, а аз останах на мястото си, като я проследих само с поглед. С неимоверно усилие на волята си я накарах да се разколебае, да спре, да се обърне и да се върне при мен. На устните й играеше усмивка, а кафявите й очи искряха от изумление.

— Простете ми, драги господине! — рече тя. — Вероятно лошо съм възпитана, но сега съм съвсем покорна. За съжаление не притежавам книга с турски приказки. Вие може би ще ми заемете такава книга, за да се науча как женската хитрост може да надвие мъдростта на мъжете. — Тя взе ръката ми, целуна я и я допря до бузата си. — Усещаш ли как горят страните ми?

— Не прави така! — предупредих я аз. — Освен това една от бузите ми е много по-сгорещена. Ти едва ли имаш нужда от уроци по хитрост. А и турците не биха могли на нищо повече да те научат.

— Как можа да ме оставиш да си тръгна, без да се втурнеш подире ми! — удиви се тя. — Дълбоко нараняваш в мен жената.

— Това все още е игра — отвърнах с разпален поглед. — Все още имаш възможност да се откажеш. Аз не ще ти досаждам. Няма да те преследвам. Ти сама трябва да избереш.

— За мен няма вече път назад — защити се тя. — Аз избрах, когато написах онези три думи. Избрах, когато не те отблъснах още в „Света София“. Избрах, когато ме погледна в очите. Не бих могла да се оттегля, дори да желаех. Но моля те, не прави нещата по-трудни, отколкото са!

Излязохме от черквата, хванати за ръка. Тя се ужаси, забелязвайки спускащия се вече сумрак.

— Трябва да се разделим — отсече тя. — И то веднага!

— Не мога ли поне малко да те поизпратя — помолих, неспособен да се сдържа.