Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Продължих да се спускам надолу към пристанището. Някой квартали изглеждаха съвсем пусти, без следа от турско присъствие. Насреща ми се зададе група еничари с окървавени ятагани в ръце, които търсеха по-богати къщи за плячкосване. Те ми викнаха да им кажа паролата, но тъй като можах да им отвърна с вярната дума на турски език, не ми обърнаха почти никакво внимание. От една пресечка насреща им изкочи групичка бежанци, които в страха си се притискаха един в друг. Просто за миг еничарите посякоха мъжете, в чиито ръце имаше оръжие, отделиха децата от майките им и разкъсаха дрехите на жените, след което с върховете на сабите си подкараха това човешко стадо пред себе си и го запряха в една от къщите, която сметнаха достойна за ограбване. Крепостната стена срещу Пера, дето се пазеше от флотата, беше още в ръцете на латинците.

Огромна разбъркана човешка тълпа се беше струпала пред пристанищните порти. Хората протягаха ръце, молеха се, плачеха и просеха място на латинските кораби. Но стражите бяха заключили вратата и бяха хвърлили ключа в морето. Отворена беше само вратичката за екипажите, която корабни войници пазеха зорко с извадени мечове и копия. От гребена на крепостната стена латинската стража размахваше запалени факли и с дрезгави пресипнали гласове заплашваше да изпразнят своите тънкоцеви топове и аркебузи в тълпата, ако тя не стореше път на латинските воини, които, облени в кръв и безсилни от изтощение, от време на време си проправяха път през навалицата към спасителното пристанище.

Много от жените си бяха нарязали ръцете, простирайки ги с молба към мечовете на корабните войници. Голям брой богаташи протягаха тежки кесии със злато с напразна надежда да си купят място на корабите.

Изкачих се по хълма, за да виждам отвъд стената. Тук-там бяха въздигнати стълби и по-изобретателните се спускаха във водата и се мъчеха да доплуват до галеоните. Морската повърхност беше покрита от черните точки на главите им. На върха на спуснатите въжени стълби стояха стражи, които пречеха на плуващите да се качат или ги насочваха към другите кораби. Така мнозина бяха принудени да плуват от кораб до кораб, докато силите им ги напускаха и те потъваха. Някои от корабите, дето бяха загубили част от екипажа си, все пак приемаха по-издържливите от плувците.

Препълнени лодки непрекъснато сновяха до корабите и се връщаха празни за нов товар. Те носеха не само латинци от крепостните стени, но и големи сандъци и бали с драгоценности. В цялата бъркотия на деня флотата единствена съумяваше да запази известен порядък. Малък брой гърци също бяха допуснати на борда, когато се откриваше място или ако имаха връзки сред венецианците и генуезците.

Стоях на хълма и гледах как най-големият генуезки галеон вдигна платна и с помощта на попътния вятър и големите си гребла се насочи право срещу плаващия бараж, опитвайки се така да го прекъсне. Беше огромен кораб с най-малко две хиляди души на борда. Баражът се огъна, но не се скъса и галеонът се спря, разтърсвайки се от носа до кърмата. Ала мачтите му не се пречупиха, тъй като генуезците са опитни мореплаватели и знаят какво трябва да се прави на море.

Северният вятър тласкаше кораба така, че баражът се огъна като дъга, след което двама гигантски моряци с широки брадви в ръце се спуснаха отгоре му. Със силата на мишците и отчаянието си те заблъскаха с брадвите, редувайки ударите си, докато изведнъж веригата се разкъса. Галеонът гордо се понесе с издути платна в открито море, а моряците едва успяха да се покатерят на палубата му. Три по-малки съда последваха големия кораб, докато венецианските кораби все още спокойно стояха закотвени в пристанището.

Нито една турска галера не потегли да пресрещне бягащите галеони, тъй като турските моряци ги бяха изоставили по протежението на целия Мармарски бряг. Моряците и войниците бяха заети с пренасянето на заграбената плячка и на заробените жители на града. Много от тях бяха евреи, тъй като моряците първо бяха нападнали Гиудека — еврейския квартал — и се бяха забавили там в търсене на златото и драгоценните камъни, които според мълвата точно там имало в изобилие. Това обяснява защо толкова много от жителите бяха успели да се доберат до пристанището, макар че по-голямата част от града беше в турски ръце. Докато първите кораби отплаваха в открито море, императорските пурпурни хоругви все още се вееха над кулите на Акрополския нос. Там критските моряци се бяха укрепили, а агаряните не се решаваха да ги щурмуват с пълна сила, тъй като бяха забелязали, че обсадените нямат никакво намерение да се предадат, дори след като целият град беше вече паднал.