Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Подпирайки се на копието, аз се повлякох по протежението на стената към Керкопорта. Близо до Карисиосовата врата разбрах, че битката още продължава, въпреки султанския флаг, що се вееше над Влахернския палат. Пристигнах точно в момента, в който братята Гуачарди се оттегляха със своите воини. Тяхната кула се беше държала дълго, след като турците бяха пробили защитата от двете страни на крепостната стена и бяха нахлули в града. Сега те възсядаха необезпокоявано конете си, тъй като ожесточението, с което се бяха били, вдъхваше такъв ужас у агаряните от Анадола, че те повече не се опитваха да ги нападат и ги оставяха да се оттеглят, като самите те се втурваха да грабят и да плячкосват. Братята вече не се смееха. Най-възрастният от тях викна на останалите:

— Все още сме живи, но градът е загубен. Помръкни, слънце! Ридай от мъка, земьо! Вече не е време за бой. Нека спасим живота си, докато още има надежда!

Те наредиха на последните от войниците си да се хванат за стремената, за каишите на седлата и за опашките на конете и така потеглиха, оставяйки подире си кървава диря. Дори еничарите се отдръпваха от пътя им, извръщаха погледи настрани и се правеха, че не ги виждат. По този начин те показваха уважението си към храбростта на братята Гуачарди, а може би сигурната плячка беше по за предпочитане от безсмислената смърт в този победен час.

Братята достигнаха до пристанището и, въпреки че врагът владееше вече целия град, успяха да се качат на един от латинските кораби. Те се казваха Паулус, Антониус и Тройлус, а най-възрастният от тях беше само на тридесет години. Те не мразеха гърците така, както ги мразеха останалите латинци. Нека името им пребъде във вековете!

Стигнах до Керкопорта. Изглежда, че венецианците бяха опитали контраатака от Влахерна, тъй като пред вратите лежаха много еничари и няколко млади венецианци, вкочанени, пропити от кръв и посипани с пръст. Мястото беше съвсем безлюдно. Еничарите бяха напуснали кулите, които бяха превзели, и бяха оставили само султанските флагове да се веят върху тях. Керкопорта беше затворена и залостена. А пред самата врата?

Пред самата врата лежеше трупът на Ана Нотарас. Късите й коси бяха в кръв, а кафявите й очи — полуотворени. Облаци от мухи вече се бяха насъбрали около очите и отворената й уста. Шлемът й беше паднал от главата. Гърлото, подмишниците и слабините й, всички места, незащитени от доспехите, бяха изпълнени с дълбоки пробождания, така че кръвта беше изтекла от тялото й, което лежеше в страшна разкривена поза.

— Страннико, подобие мое, къде си!? — извиках аз. — Ела при мен, черна сянко! Твоят час е настъпил!

Но той не дойде. Бях сам. Стиснах главата си с ръце и изкрещях:

— Мануил, Мануил, ти си виновен за това! Ще те намеря, дори ако си се пъхнал в ада! Защо не ми се подчини?

Опитах се да вдигна тялото й, но бях твърде слаб. Седнах до нея и загледах лицето й, за да закоравя сърцето си, тъй като тя си беше отишла. И докато я гледах да лежи там, сред предсмъртни викове и вопли, що се носеха от улиците наоколо, аз вече не вярвах, че има Бог и прераждане.

— Камъкът е камък — рекох сам на себе си. — Тялото е само тяло. Това, що не диша, вече не съществува. Астралното тяло е фантазия, както всичко останало.

Станах, разгоних мухите с ръка и се отдалечих. Трупът си е само труп и с него аз не можех нищо да направя.

Подпирайки се на копието си, аз се отправих към центъра на града, надявайки се, че ще се намери някой, който със сабята си да ме съжали.

Но никой не вдигна ръка срещу мен.

В уличката, водеща към Коранската обител, видях разбити и разсечени икони и десетки нахвърляни на куп тела на жени, които още конвулсивно стискаха църковни вощеници в ръце, а лицата им бяха разкривени в безмълвен ужас.

По цялото си протежение, чак до акведукта на император Валентин, главната улица беше покрита с гръцки трупове. Безсмислената сеч, изглежда, беше спряла до там. Започнах да срещам дълги върволици от навързани гърци, водени само от босоног овчар с копие в ръка. Скъпоценностите на жените бяха ограбени, дрехите им бяха разкъсани, когато ги бяха претърсвали за скрити пари, а ръцете им бяха вързани на гърба със собствените им колани. Нобили и плебеи, старци и деца, занаятчии и архонти — всички вървяха заедно, за да бъдат разделени в турския лагер — бедните щяха да бъдат продадени като роби, а от богатите щяха да бъдат поискани щедри откупи.