Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Но по оловно сивото му лице и по притворените му очи разбрах, че войниците откарваха в пристанището само един смъртник. Той вече не можеше да си обърне главата и да отговори. Неговите хора го подпираха от двете страни на седлото. Малко след като протостраторът изчезна зад първия ъгъл, повсеместното отстъпление започна. Навсякъде виждах мъже да скачат от крепостния вал, да хвърлят оръжията си и да бягат панически накъдето им видят очите. Императорът не можеше да ги възпре.

Когато Джустиниани беше заминал, неговият най-верен воин задържа портичката във вътрешната стена отворена и заплаши императорската стража с меча си, когато тя се опита да я затвори. Той вкарваше един по един препъващите се, изнурени генуезки воини, групираше ги по десет и ги изпращаше на бегом към пристанището. По този начин спаси най-малко четиридесет войника. Беше грозен мъж с глиганско лице. Отдели време да плюе на земята пред краката ми и изрева:

— Върви по дяволите, проклет грък!

Точно тогава първите еничари се появиха в малкия свод, задъхани и с голи ханджари в ръка. С общи усилия ние блъснахме портичката, за да я залостим преди да ни попречат.

По израза на глиганското му лице разбрах, че с удоволствие щеше да ми отсече главата само защото бях грък. Но той само изтри острието на меча в бедрото си и се оттегли с последния от своите люде. Достойнството не им позволяваше да бягат, макар че улиците бяха препълнени с бегълци.

Останах сам край портичката, очаквайки сигнала за контраатака. Бях сам, но внезапно до мен се изправи онзи, що бях срещнал по време на земетресението в Унгария и по-късно край Варна, до трупа на кардинал Цезарини. Той беше тъмен, мрачен и приличаше на мен самия. Познах лицето си, очите си и рекох:

— Срещаме се край Свети Романовата порта, както ми обеща. Не побягнах като търговеца от Самара.

Той студено се усмихна.

— Държиш на думата си, Йоханес Ангелос.

— По онова време аз дори не знаех къде се намира тази порта, но съдбата ме доведе до тук.

Над нас еничарите вече тичаха по вътрешната стена. Първите утринни лъчи обагряха в червено белите им чалми. Кървави бяха и остриетата на техните ятагани, когато съсичаха последните защитници — воини, техници, жени, деца и старци, без да правят разлика между тях. Близо до нас император Константин викаше и молеше бягащите да се спрат, но от групата наоколо му всеки път, щом обърнеше гръб, някой се измъкваше, та тя бързо се топеше. Щом василевсът забеляза това, той покри с ръце лицето си и заплака:

— Няма ли християнин, който да се смили над мен и да ми отсече главата?

Ангелът на смъртта кимна към него и рече:

— Виждаш ли, той има повече нужда от мен отколкото ти. И тъмнокосият странник, моят двойник, безшумно се приближи до императора и нещо му каза. Василевсът слезе от коня, разкъса веригите около врата си и остави извезаната със злато мантия да падне на земята. Постави шлем на главата си, взе кръглия щит, който някой му предложи, и тръгна да пресрещне еничарите, що скачаха, търкаляха се и падаха от стената. Заклетите във вярност нобили и приятелите от неговото детство го последваха с извадени мечове. Неговият пример накара и част от бягащите да се върнат и също да го последват.

Може би бяхме около сто на брой. В гъсти редици вървяхме, а после тичахме за последен удар срещу сипещите се в града еничари, чийто байрак вече се вееше на вътрешната стена. След това всичко беше само удари на щитове, бляскащи остриета и невъобразима бъркотия, докато стъпката ми се обърка, полетях с главата надолу и вече нямах сили да вдигна ръка. Някой ме удари със сабя в рамото и по главата, след което всичко се обви в червеникава мъгла. Като бушуваща буря турците ни пометоха и краката им ме стъпкаха на земята.

Когато се съвзех, слънцето грееше жълто високо над хоризонта. Отначало не знаех къде се намирам. После успях да отместя още топлите тела, които ме затискаха. Седнах и установих, че все още съм жив и че раните ми не са много тежки, само дето безбройни хлопки дрънчат в главата ми.

Докато седях така, полузаслепен от слънчевите лъчи, видях двама облечени в зелено чауши да ходят по гребена на стената и да търсят ранени. От време на време те се навеждаха и отсичаха по някоя стенеща глава от тялото й. Викнах им на турски и ги помолих да сторят същото и с мен, но по-възрастният ме позна, дълбоко ми се поклони и докосна с пръсти челото си. Вероятно ме беше виждал в султанския двор, където седем години служих на Мурад и на Мехмед.

Той донесе вода, изми лицето ми, помогна ми да сваля шлема и ризницата си и ми подаде турски ямурлук, като беше избрал най-неизцапания с кръв от убитите наблизо еничари. Дали мислеше, че съм взел участие в щурма или че съм бил в града като султански шпионин, това не знам. За всеки случай ми каза името си и ме помоли да не го забравям. Щом разбра объркването ми, той ми каза паролите на еничарите и на чаушите, взе едно копие, на което имаше вързано парче плат, и усмихнато ми рече:

— Велик е Аллах! Това вече на никой не му трябва. Вземи го като свой знак и запази къща за себе си.