Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Докато те наближаваха стената, турските тънкоцеви топове и аркебузи откриха огън и облак от стрели се посипа отгоре ни. Стотици обсадни стълби едновременно се издигнаха срещу дигата от пръст, на която стояхме, и първите хиляда, виейки от ужас и призовавайки Аллаха, се втурнаха да се катерят по тях. Но стълбите бяха отблъснати, гръцки огън се изсипа върху тях и масата от борещи се тела в основите бе обсипана със стрели и поливана със съскаща смола и разтопено олово от котлета с дълги дръжки. Толкова оглушителен беше шумът, че скоро не чувахме нищо. Агаряните щурмуваха по цялото продължение на сухопътната стена и топовете в пристанището и по корабите им също откриха огън.

Много от атакуващите, лошо обгорени и викащи от страх, се опитаха да побягнат, но спрените край преградния ров чауши ги посичаха и хвърляха телата им във водата, за да помогнат при неговото запълване. За кратко време на много места се натрупаха такива камари от тела, които се издигаха почти до половината на крепостната стена.

След нередовните войски султанът хвърли в боя отрядите на своите християнски съюзници и ренегатите от всички националности, които, подмамени от възможността за плячкосване, се бяха събрали под неговите знамена. Те се биеха за живота си и мнозина успяха да сложат крак на стените, преди да бъдат хвърлени долу върху купчините от тела. Ужасно беше да ги слушаш как призовават Исус Христос и Света Богородица на всички възможни европейски езици, наедно с турците, що призоваваха Аллаха и неговия пророк Мохамед. Много пъти насреща ми се изправяше разкривено от смъртен страх лице, което в следващия момент изчезваше в мрака под стените.

Много от облечените в железни доспехи генуезци бяха ранени или убити от оловни куршуми, тъй като агаряните не преставаха да стрелят от преградния ров, без да се съобразяват с живота на собствените си воини. Ранените генуезци продължаваха да се бият на колене върху гребена на стената, докато нападателите ни ги повличаха надолу с дълги метални куки.

След около час султанът позволи на оцелелите щурмоваци да се оттеглят и изстреля залп с подготвените през това време огромни топове. Техните грамадни каменни гюллета разбиха временните барикади, помитайки кошовете и буретата с пръст в пространството между стените. Шумът от сгромолясващи се греди изпълни въздуха. Прахът и пушекът още не се бяха слегнали, когато турски отряди от Анадола започваха вече своята атака в предварително определените за целта сектори.

Те бяха съставени от бързи, буйни мъже, които радостно се смееха, правейки живи пирамиди, за да достигнат гребена на стената. Чаушите не трябваше с камшиците си да ги подтикват в атака, тъй като това бяха истински турци и войната беше в кръвта им. Не молеха за милост и умираха с Аллах на уста. Те знаеха, че десетте хиляди ислямски ангели летят над главите им и в момента на тяхната смърт измъкват всеки един от тях и го отнасят направо в рая.

Турците връхлитаха на гъсти вълни от по хиляда, крещейки обиди по адрес на християните и заплахи, прекалено страшни за описване. Пролуките в нашата отбрана бяха запълвани и всеки път, когато живата стена от желязо започваше да се огъва, Джустиниани се втурваше да окуражава своите мъже, разсичайки турците през кръста на две с двуострия си меч. В която и точка да се появеше неговият силует, там щурмът веднага се притъпяваше и врагът вдигаше обсадните си стълби на друго място.

С отслабването на анадолската атака първите мъртвешко сиви лъчи на изгрева се появиха на небето. Тялото ме болеше навсякъде и беше здравата охлузено, а ръцете ми бяха така уморени, та след всеки удар имах чувството, че дори с всичкото усилие на волята си не ще мога да ги вдигна. Много от облечените в железни доспехи генуезци хъркаха от изтощение и викайки, молеха за вода. Но когато агаряните започнаха да се оттеглят, в много от тях проблясна надежда и тук-там някои от войниците с предрезнали гласове започнаха да викат „Победа!“.

Вече можехме да различим бял конец от черен и с избледняването на нощта забелязахме високите бели плъстени фесове на еничарите, които в стройни редици стояха от другата страна на преградния ров. Те бяха подредени в дружини по хиляда и мълчаливо очакваха заповед за нападение. Султан Мехмед можеше да бъде видян пред тях с метален жезъл на главнокомандващ в ръка. Набързо прицелихме аркебузи и тънкоцевни оръдия към него и стреляхме, но не успяхме да го улучим. Няколко еничари около него паднаха, но редиците им не се объркаха. Нови мъже пристъпиха напред, за да попълнят празните места и аз знаех, че сърцата им ликуват от честта да заемат място в първите редове пред очите на султана — място, което нито тяхната възраст, нито опитът им биха им позволили да заемат при други обстоятелства. Облечени в зелено чауши бързо се наредиха между стените и султана и го прикриха с телата си.