Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Жените и старците по голямата стена използваха момента, за да ни спуснат с въжета стомни с вино, разредено с вода. Главната стена беше така разрушена, че се беше изравнила с външните барикади, но въпреки това беше прекалено стръмна, за да се спуснат долу сами.

Това, що последва, мога да разкажа само от своя гледна точка, и вероятно някой друг ще предложи различна история, тъй като човешките способности да отразяват нещата не са съвършени. Въпреки това аз стоях доста близо до Джустиниани и вярвам, че видях добре как се развиха нещата.

Чух предупредителните викове навреме и успях да се прикрия, когато турците гръмнаха с огромния си топ и дадоха залп с всичко, което можеше да стреля. Вятърът се беше засилил и скоро отнесе пълзящите облаци от черен пушек. След като гърмът и виковете заглъхнаха, видях Джустиниани да подгъва колене и бавно да сяда на земята. От едната страна на бронята му зееше дупка с големината на юмрук, от оловна топка, която го беше ударила диагонално отзад. За миг лицето му стана сиво, изцеди се от всякаква жизненост, така че той внезапно заприлича на стар човек, въпреки прясно боядисаната си брада и коса. Протостраторът изплю на земята пълната си с кръв уста. Кръв течеше и от прегъвката под слабините му.

— Улучи ме, проклетата — рече той. — Това ще е моят край.

Воините близо до него плътно го наобиколиха, за да не позволят на останалите да видят, че е ранен, след което свирепо се заоглеждаха наоколо.

— Изстрелът е даден изотзад — каза един от тях. Двама изтичаха до мен, сграбчиха ме и насила свалиха рицарските ми ръкавици, за да видят дали ръцете ми не са изцапани с барут. След което изтичаха до един гръцки техник, който малко по-назад зареждаше своя аркебуз, повалиха го на земята и го заритаха с обкованите си в желязо ботуши. Всички почнаха да гледат по посока на голямата стена и заканително да размахват юмруци.

— За Бога, братя — призова ги Джустиниани, — не се карайте точно сега. Няма никакво значение откъде е изстрелян куршумът. Може би се бях обърнал да погледна главната стена и стомните с вода и бях застанал с гръб към агаряните. На мен ми е все едно. По-скоро проводете за лекар.

Неговите мъже започнаха в хор да викат за лекар, но гърците на стената отговориха, че никой не може да достигне до тях, тъй като портичките са заключени. Някой по-смел мъж можеше да се спусне по стената, но беше ясно, че никой лекар нямаше желание да го стори, та било и за Джустиниани, точно когато медните тъпани на еничарите удариха за настъпление.

Под достойнството на еничарите е да призовават Аллаха на помощ, когато влизат в бой. Те се втурнаха безшумно, надпреварвайки се кой от тях пръв ще стигне до стената. На много места нямаха даже нужда от стълби. Толкова високо се издигаха камарите от човешки трупове пред това, което беше останало от външната стена. Техният щурм беше тъй безшумен и мълниеносен, та малко от защитниците успяха да пият вода, макар че всички изгаряха от жажда. Стомните се търкаляха в краката ни и в следващия момент яростни двубои се развихриха по гребена на стената.

Това вече не беше безмилостно избиване, а истинско сражение, тъй като еничарите бяха облечени в люспести брони или в плетени от халки ризници. Ятаганите им чаткаха като светкавици и поради численото си превъзходство те успяха да изтласкат защитниците назад. Генуезците на Джустиниани и гърците, които бяха изпратени като подкрепление, бяха принудени да се съберат на групи и с тежестта на собствените си тела да устоят на натиска.

Точно тогава император Константин, качен на бял жребец, се появи на главната стена. Лицето му искреше и той викна въодушевено:

— Дръжте се! Издръжте и този напън и победата е наша! Ако беше тук, долу сред нас, и чувстваше оловната тежест на крайниците си, сигурно нямаше да вика така. Джустиниани вдигна биволската си глава, която придържаше с ръце, плю кръв, стисна зъби от болка, тежко изпсува и извика на императора да хвърли ключа от портичката. В отговор василевсът изкрещя, че едва ли е ранен толкова сериозно и че ще бъде неправилно в този момент да изостави хората си.

— Мръсен гръцки клетвопрестъпнико! — кресна тогава Джустиниани. — Аз най-добре знам колко съм ранен. Хвърли долу ключа или ще се кача горе и собственоръчно ще ти извия врата!

Дори в разгара на битката неговите хора избухнаха в смях. След известно колебание императорът хвърли големия ключ в краката на Джустиниани. Той го вдигна и недвусмислено го посочи на тези, които бяха наблизо. Битката бушуваше само на няколко стъпки от него и остриетата на мечовете звънтяха в брони и щитове. Там огромен еничар беснееше с двуостър меч наоколо си, та се наложи облечените в брони генуезци да го оградят и да го повалят на колене. Толкова непробиваема беше неговата броня, че се наложи да го убият, отсичайки крайниците му.

Когато първата еничарска вълна се оттегли, за да си поеме дъх, и втората връхлетя отгоре ни, Джустиниани ме извика и ми рече:

— Дай ми ръка и ми помогни да се измъкна оттук. Добрият командир се бие до последна надежда, но не и след това.