Читаем Червеношийката полностью

<p>Девета глава</p> 1942 година

Заревото осветяваше сивото нощно небе и то заприлича на мръсно платнище, опънато над безутешния гол пейзаж, който ги заобикаляше от всички страни. Изглежда руснаците започваха офанзива или пък само блъфираха — тези неща ставаха ясни чак впоследствие. Гюдбран лежеше на ръба на окопа със сгънати под себе си крака, държеше пушката с две ръце, слушаше далечните глухи гърмежи и наблюдаваше как пламъците се стрелват надолу. Знаеше, че не бива да ги гледа, защото ще го заслепят и няма да успее да различи руските снайперисти, промъкващи се през снега нейде там, в ничията земя. Но той така или иначе не е виждал нито един от тях, само стреляше по чужди указания. Както и сега.

— Ей там има един!

Каза го Даниел Гюдесон, единственото градско момче в отряда. Останалите идваха от равнинни местности. Някои от широки, други — от сенчести и безлюдни долини, каквото бе родното място и на Гюдбран. Но не и Даниел. Не и Даниел Гюдесон с високото, чисто чело, искрящите сини очи и бялата усмивка. Той бе като свален от рекламен плакат. Идваше от място с възможности.

— Два часа, в ляво от гъсталака — посочи Даниел.

Гъсталак ли? Едва ли можеше да се говори за гъсталак в опустошения от бомбите терен. Е, можеше, преди да почнат да стрелят другите. Тряс, бум, фиу. Всеки пети куршум описваше парабола като огнена искра. Огън, оставящ дири. Куршумът летеше в мрака, но сякаш бързо се изморяваше, защото скоростта му отслабваше и той меко се приземяваше някъде там. Така поне изглеждаше. Гюдбран си помисли, че такъв бавен куршум е негоден да убие някого.

— Ще се измъкне! — извика озлобен, изпълнен с омраза глас. Беше на Синдре Фауке.

Лицето му почти се сливаше с камуфлажната униформа и малките му, близко разположени очи се взираха в мрака. Идваше от далечен чифлик в горната част на долината Гюдбрансдален, най-вероятно в теснина, която слънцето никога не огрява и затова той е много блед. Гюдбран не знаеше защо Синдре се е записал фронтовак, но бе чул за участието на родителите му и на двамата му братя в Националното обединение10: носели ленти около ръцете и издавали съселяни, заподозрени, че са йосинги11. По думите на Даниел и те, доносниците, един ден ще усетят камшика, както и всички останали, които само се възползват от войната, за да се сдобият с привилегии.

— Няма — прошепна Даниел и опря брадичката си о приклада. — Нито един проклет болшевик няма да се измъкне.

— Той знае, че го видяхме — настоя Синдре, — и ще се скрие в онази падина.

— Няма — възрази Даниел и се прицели.

Гюдбран се вторачи в сивкавобелия мрак. Бял сняг бели камуфлажни униформи, бели пламъци. Небето отново се освети. Различни сенки прибягваха по скриптящия сняг. Гюдбран отново вдигна поглед. Жълти и червени отблясъци на хоризонта, последвани от няколко далечни тътнежа. Толкова нереално, почти като на кино, само дето беше тридесет градуса под нулата и нямаше кого да прегърнеш. Дали пък този път наистина не предприемаха офанзива?

— Много си муден, Гюдесон, ще се измъкне — Синдре плю в снега.

— Няма — изрече Даниел още по-тихо и продължи да се прицелва. От устата му вече почти не излизаше пара.

Последва силно, пронизително изсвирване, предупредителен вик и Гюдбран се хвърли върху покритото с лед дъно на окопа, разперил две ръце над главата си. Отвесната стена се разклати. Посипаха се кафяви, замръзнали буци пръст, една от тях улучи каската на Гюдбран и тя се свлече над очите му. Той изчака да се увери, че повече нищо няма да пада от небето и надигна каската. Всичко бе утихнало и по лицето му се бе полепил тънък бял воал от снежинки. Твърдят, че никога не чуваш улучилата те граната, но Гюдбран, видял резултата от доста свирещи гранати, знаеше, че това не е самата истина. Пламък освети окопа и постепенно той успя да различи бледите лица на останалите и сенките им по стените на окопа, сякаш пълзящи приведени към него. Но къде беше Даниел? Даниел!

— Даниел!

— Пипнах го — обади се Даниел. Продължаваше да лежи горе на ръба на окопа. Гюдбран не вярваше на очите си.

— Какво казваш?

Даниел се спусна в окопа и изтупа снега и буците пръст от себе си. По лицето му грееше широка усмивка.

— Нито един проклет руснак няма да стреля по патрулите ни тази вечер. Турмуд е отмъстен. — Той заби токовете си в ръба на окопа, за да не се подхлъзне по коварно гладкия лед.

— Друг път! — възкликна Синдре. — Друг път си го уцелил, Гюдесон. Видях как руснака изчезна долу в падината.

Малките му очи шареха от човек на човек, за да разберат дали някой от тях вярва на хвалбите на Даниел.

— Правилно — съгласи се Даниел. — Но след два часа ще се развидели и той знаеше, че трябва да излезе оттам преди това.

— Именно, и се опита да излезе твърде рано — побърза да уточни Гюдбран. — Излезе от другата страна, нали, Даниел?

— Рано или не — усмихна се Даниел, — щях да го пипна при всички случаи. Синдре изсъска:

— А сега си затваряй голямата уста, Гюдесон.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры