Червеношийката

Имаха въшки навсякъде, но най-много по топлите места, под мишниците, под пояса, по слабините и около глезените. Гюдбран, скатал се най-близо до изхода, не можеше да заспи заради така наречените от войниците „въшливи рани“ по краката — открити рани, понякога с големината на монета от пет йоре: въшките гъмжаха около ръба им и се радваха на уюта. Гюдбран тъкмо бе извадил байонета и правеше безуспешни опити да ги изстърже от раната, когато руснакът застана на вратата с намерението да открие огън. Гюдбран долови само силуета му, но по очертанията на вдигнатата винтовка „Мосин-Нагант“ веднага разбра, че това е враг. Само с тъпия си байонет Гюдбран успя така да разфасова руснака, че не му остави и капка кръв, когато после го изнесоха на снега.

— Починете си, момчета — Едвард дръпна Гюдбран настрана. — И ти трябва да поспиш малко, Гюдбран, дежурството ти свърши преди час.

— Отивам да го търся — опъна се Гюдбран.

— Никъде няма да ходиш! — отсече Едвард.

— Напротив…

— Това е заповед! — Едвард разтърси рамото му. Гюдбран се опита да се освободи, но командирът го държеше здраво.

Гласът на Гюдбран стана писклив и затрепери от отчаяние.

— Ами ако е ранен! Или се е заплел в бодливата тел!

Едвард го потупа по рамото.

— Скоро ще се развидели — успокои го той. — Тогава ще разберем какво се е случило.

Погледна към останалите, мълчаливо подчинили се на заповедта. Започнаха да разтъпкват краката си в снега и тихо да си говорят. Гюдбран видя как Едвард отиде при Халгрим Дале и му прошепна няколко думи на ухо. Дале слушаше внимателно и погледна крадешком към Гюдбран. Гюдбран много добре знаеше какво му е казал. Поръчал му е да го наблюдава. Преди време някой пусна слуха, че той и Даниел са нещо повече от добри приятели. И на тях не може да се разчита. Тогава Мускен попита направо: възнамеряват да дезертират заедно ли. Те, естествено, отрекоха, но сега навярно Мускен се опасяваше да не би Даниел да е използвал случая да си плюе на петите! А Гюдбран ще започне да „търси“ другаря си като част от плана да се срещнат на вражеска територия. Гюдбран го досмеша. Наистина е приятно човек да се прехласне по примамливите обещания за храна, топлина и жени, които руските високоговорители бълваха над опустошеното бойно поле на подкупващо ласкав немски език, но да им повярваш?

— Няма да се върне, да се обзаложим ли? — обади се Синдре. — Три порции храна, какво ще кажеш?

Гюдбран отпусна ръка и попипа байонета, окачен от вътрешната страна на камуфлажната му униформа.

— Nicht schiessen, bitte!12

Гюдбран се обърна и точно над себе си видя зачервено лице под руска фуражка, което му се усмихваше от ръба на окопа. Мъжът се спусна и леко стъпи върху леда.

— Даниел! — извика Гюдбран.

— Ехо! — Даниел повдигна фуражката си. — Добрый вечер.

Мъжете стояха като заковани и го гледаха втренчено.

— Ей, Едвард — подвикна Даниел. — Време е малко да стегнеш холандците. Между подслушвателните им постове има поне петдесет метра.

Едвард стоеше мълчаливо, втрещен като всички останали.

— Погреба ли руснака, Даниел? — попита Гюдбран, пребледнял от вълнение.

— Дали съм го погребал? — учуди се Даниел. — Даже му прочетох „Отче наш“ и го опях. Да не сте оглушали? От другата страна положително чуха всичко.

После скочи на ръба на окопа, седна, размаха ръце и започна да пее с топъл, дълбок глас:

— Нашият Бог е твърд като скала…

Мъжете ликуваха, а Гюдбран се смя до сълзи.

— Дявол да те вземе, Даниел! — възкликна Дале.

— Не съм Даниел. Казвайте ми… — Даниел свали руската фуражка и прочете от вътрешната страна на козирката: — Урия. Проклетникът, можел е и да пише. Е, въпреки това беше болшевик.

Скочи в окопа и се огледа на всички страни.

— Тук никой няма да заклейми образцово еврейско име, нали?

Последва момент на пълно мълчание, после всички избухнаха в смях. Приближиха се първите желаещи да потупат Урия по гърба.

Десета глава

Ленинград, 31 декември 1942 г.

На поста до картечницата беше студено. Гюдбран облече всичките си дрехи, но зъбите му тракаха, а пръстите на ръцете и краката му се бяха вкочанили. Особено зле бе положението с краката. Беше ги увил в новите партенки, но и това не помогна.

Взираше се в тъмнината. Тази вечер не чуваха почти нищо от Иван.

Дали пък не празнува настъпването на новата година. Сигурно яде нещо вкусно. Зеле с овче месо. Или шишчета. Гюдбран, разбира се, знаеше, че руснаците нямат месо, но не съумяваше да се сдържи да не мисли за храна. Самите те не ядяха нищо друго освен хляб и лещена чорба. Зелен мъх покриваше хляба, но те бяха свикнали. А започнеше ли да се разпада от плесен, готвеха супа и от него.

— На Бъдни вечер поне ни дадоха наденичка — спомни си Гюдбран.

— Шшшт — изсъска Даниел.

— Никого няма тази вечер, Даниел. Те хапват медальон от еленово месо. С гъст, светъл сос за дивеч и червени боровинки. И картофи с бадеми.

— Не почвай пак с тези приказки за храна. Мълчи и се оглеждай.

— Нищо не виждам, Даниел. Нищичко.